Николя Бёгле - Пациент 488

— Янгер, познавате ли пациента от стая С-трийсет и две?

Той вдигна поглед към тавана, сякаш размишляваше.

— Инспектор Геринген, как човек не може да предвиди изненадите в живота! Ако знаете колко съм щастлив, че ви виждам.

Сара прекрасно знаеше какво се съдържа в думата "радост", изречена от устата на този перверзен тип.

— Не съм тук, за да говорим за вашия случай, Ернест.

— Добре, добре… жалко, наистина. Би ми доставило удоволствие да си спомня за нашето общо минало — прошепна Янгер, като галеше с поглед събеседницата си.

Опитът на Сара не ѝ помагаше да се отърси от чувството на отвращение и от усещането за онова, което в нейната професия се наричаше "изнасилване с поглед".

— Тук съм заради човека, когото са наричали "488". Познавахте ли го?

— 488? Да, познавах го, но защо говорите в минало време?

Гласът му бе станал приятен и весел.

— Мъртъв е — отвърна Сара. — Приятели ли бяхте?

— Така ли? Какво му се е случило?

— Не знаем още с точност. Но може би вие ще ни помогнете. Добре ли го познавахте?

— Да, бяхме приятели, въпреки че за пет години той не ми е казал и думичка.

— 488 беше ли тук снощи?

— Да, викаше както всяка вечер… Този вик бе характерен за него. Ужасно нещо. Грозна работа… Е, вие най-добре знаете, че съм се наслушал на крясъци. Само че, да ви кажа, този вик ме изправяше на нокти…

— Така значи. Викал е всяка вечер. Знаете ли защо?

— Е, възможно е…

Усмивка озари лицето на Янгер и изтри за миг невинното му изражение, след секунда обаче веселостта му се възвърна.

— Господин Янгер — обърна се към него Сара, — какво знаете за Пациент 488?

— Искате да знаете кой го е убил ли?

— Кой го е убил ли? Искате да кажете, че е бил убит?

— Искаш ли да ти кажа нещо, малка мръснице?

Сара потисна желанието си да отстъпи назад. Тялото ѝ се напрегна в очакване. Да, подобно поведение бе предвидимо, но все пак сблъсъкът с действителността я изненада. Тя опита друг подход.

— Ернест, знам, че всяка вечер ви водят някъде… И че ви правят разни неща. Кажете ми нещо повече. Може би ще мога да ви помогна…

— Убил го е черният сън! И аз ще съм следващият.

— Черният сън ли? Какво е това?

Янгер прекара език по устните си, а чертите на лицето му се разкривиха в гневна гримаса.

— И теб ще лекувам като другите! — изрева той и се изправи като пружина.

Сара едва се удържа да не подскочи.

— Ще те лекувам като другите! — повтори Янгер. — Ще си поиграем на мама и татко в линейката ми.

После неочаквано седна и лицето му отново придоби ангелско изражение.

— Не се тревожете, ще ви закарам в болницата. Всичко е наред, госпожо — прошепна той, като гледаше съчувствено Сара.

По време на контактите си с Янгер в миналото Сара се бе сблъсквала многократно с лудостта му. И бе наясно, че трябва час по-скоро някак да му повлияе така, че той да ѝ се довери.

— Ернест, какво е "черен сън"?

Ернест заговори с глас, пропит с гняв.

— Директорът не е такъв, за какъвто го мислите… — прошепна той.

Сара изправи рамене почти незабележимо. Чуваше шумното дишане на пациента, напомнящо тиктакане на механизъм, запаметил сметки за уреждане.

— Истинският луд в болницата е той.

— Какво ви причинява?

— Обичаш ли ме?

— Ернест Янгер, аз съм единственият ви шанс да облекчите страданията си. Да не губим ценно време.

— Никой не ме обича. И аз бях принуден да ги карам насила да казват, че ме обичат. Беше страхотно да чувам как шептят тези думи, а само допреди няколко минути на улицата те не искаха и да знаят за мен…

— А сега пък някой друг ви кара насила да правите неща, които не искате, нали?

— За глупак ли ме вземаш? Знам много добре, че се правиш на мила, за да ме накараш да приказвам, и щом получиш каквото искаш, ще си вдигнеш чуковете и ще ме забравиш като всички останали. Кажи ми, че ме обичаш.

Сега Янгер я гледаше изпод вежди, брадичката му сочеше към пода, дишането му ставаше все по-шумно и той направо разкъсваше с поглед обекта на желанието си.

Сара пропъди отблъскващия образ, който профуча в съзнанието ѝ.

— Ернест, аз не съм като другите. Когато обещая нещо, държа на думата си. Като казвам, че мога да ви спестя страданията, значи наистина мога. Трябва да ми помогнете и аз ви обещавам, че ще ви помогна. Защо казвате, че директорът е… луд?

— Съблечи се! — заповяда Янгер, като мяташе крака насам-натам.

Сара се поколеба за миг, а после вдигна ръкавите на пуловера си. Показа се прозрачна млечна кожа, осеяна тук-там с лунички.