Николя Бёгле - Пациент 488

— Искам интегрална фоторепродукция на цялата стена — нареди тя. После огледа земята.

— Потърсете следи от урина.

Двамата експерти от криминалната лаборатория отново облякоха комбинезоните си и покриха главите си с качулки.

— Какво представляват тези графити? — попита тя директора.

— Нямам представа. Рисувал ги е отдавнашен пациент. Вече не е тук.

Вече не бе необходимо Сара да се обръща, за да усети колко притеснен, нервен и възбуден е директорът.

— И не сте намерили време да почистите стените?

— Все още не. Както ви обясних, тук рядко има пациенти, а и нямаме достатъчно персонал, за да се справим с всичко. Почистването не е било сред приоритетните ни задачи.

— Тук ли е умрял?

— Моля?

Сара се увери, че Нилсен е нащрек. Щеше да задържи директора, в случай че се опита да избяга.

— Знам, че това е бил изолаторът на починалия тази нощ пациент — натърти тя. — Защо се опитахте да ни заблудите, че е бил настанен в сектор А?

— Приказвате безсмислици! — пламна директорът. — Това наистина бе стаята на Пациент 488, но преди два дни го преместихме в сектор А, защото ни се стори, че вече не представлява опасност.

— Къде сте водели Янгер и Пациент 488 всяка вечер? Какво сте ги карали да изтърпяват?

Директорът изглеждаше смаян.

— Ама за какво говорите?

— От какво всъщност е починал пациентът, за когото твърдите, че е станал жертва на сърдечна криза? Защо е местено тялото му? Тези рисунки ли сте искали да запазите в тайна? По каква причина?

— Добре, слушайте, отсега нататък искам да ми задавате пред адвокат всички въпроси, касаещи този смъртен случай.

Сара очакваше такъв отговор. Тръгна обратно, като направи знак на Нилсен и директора да я последват. Спря пред стая С-27 и попита:

— Защо Янгер е затворен тук? Защото секторът е по-добре обезопасен или има друга причина?

Директорът махна с досада ръка, а после въздъхна тежко.

— Дали е тук само защото секторът е охраняван по-добре? Ами трябва ли да ви напомням, че е изнасилил и удушил дузина жени в линейката си преди приблизително пет години. Всяка от тях е била измъчвана в продължение на пет дни. Да, той е тук, за да не избяга. Не, няма друга причина. Не мога да разбера инсинуациите ви… — прекъсна я директорът.

— След колко време ще се събуди?

— Не знам… Може би след три-четири часа.

Сара не каза нищо. Задоволи се да наблюдава страха, изписан на лицето на директора.

— Слушайте, държа да ви предупредя, че въпреки лечението, е все още доста агресивен. Защо искате да говорите с него?

— Защото е познавал Пациент 488 и може би е чул или видял какво е причинило смъртта му… Защото, за разлика от вас, той няма никакъв интерес да ме лъже. Отворете стаята.

Набит санитар с дебел врат и щръкнали уши излезе от помещението, в което бе затворен Ернест Янгер. По челото му лъщеше пот.

— Ризата е завързана. Той се събуди — заяви задъхан.

Ханс Грунд направи крачка към Сара.

— Инспектор Геринген, Янгер бе спокоен до днес, защото е под въздействието на успокоителни и защото не е виждал жена от много години. Не го предизвиквайте и ме оставете да се намеся, ако преценя, че трябва да го оставим на спокойствие.

— Офицер Нилсен, придружете господин Грунд до кабинета му и останете с него, докато дойда. Не искам да остава тук…

— Моля? Сигурно не говорите сериозно?

Сара сложи ръка върху дръжката на вратата. Директорът сграбчи ръката ѝ, но под настойчивия ѝ поглед веднага я отдръпна и отстъпи назад. Сара го погледна още веднъж презрително и влезе в помещението. Вътре я посрещна миризма на пот, примесена с етер. Ернест Янгер лежеше върху леглото със сгънати крака, с гръб към посетителката си, стегнат в усмирителна риза, чиито ръкави бяха вързани на корема му.

— Добър ден, Ернест.

Пациентът бавно се обърна към посетителката и Сара се оказа лице в лице с човека, чието изражение толкова я бе смутило навремето. Не приличаше на чудовище, а имаше почти детско лице с розова кожа и кръгли бузи. Мъжът огледа Сара и се усмихна, разкривайки разстоянието между двата си предни зъба, което му придаде още по-наивно изражение. Приличаше на селско момче със златиста къдрава коса, което животът на чист въздух бе съхранил от белезите на времето.

Сара се отправи към малка масичка и столове, заковани на пода на два метра от леглото. После седна и кръстоса крака.

Янгер я следеше с очи. Сара долови блясъка в погледа. Бе забелязвала подобен блясък у много мъже, когато я оглеждаха от глава до пети. Секунда по-късно обаче очите му се превърнаха в две огнени, жадни и похотливи жарави. Янгер успя да седне в леглото и прехапа долната си устна с един от горните си кучешки зъби.