Николя Бёгле - Пациент 488

— И тримата са в отделни стаи в този коридор, госпожо. Наблюдава ги офицер Солберг.

Сара тръгна по коридора.

Стените на бившия сектор В бяха боядисани в отблъскващо зелен цвят. Боята лъщеше и падналите люспи мазилка се примесваха с облачетата прах на пода. Миризмата на мухъл се бе набила в ноздрите на Сара. Тя попита Солберг, младия офицер от полицията, който стоеше насред коридора, кой къде се намира.

— Болногледачът Елиас Лунде е в първата стая, Леонард Сандвик — във втората, а нощният пазач — във видеозалата. Аймерик Грост е в третата.

Един от тези мъже или дори и тримата бяха намесени в "гримирането" на местопрестъплението. Дали не прикриваха медицинска грешка, както Сара бе подсказала на директора? И дали бяха действали сами, или по заповед на Ханс Грунд? И по каква причина?

Сара благодари на офицер Солберг и започна да разсъждава трескаво.

Несъмнено слабото звено в групата бе младият нощен пазач. Вероятно му бяха дали да разбере, че е допуснал сериозна грешка, като е извикал преждевременно полицията, и сигурно му бяха продиктували набързо разказа за пред полицията. Очевидно нервите му бяха опънати и все още се чудеше как да направи подбор между действително случилото се и разказа, който трябваше да изрецитира. Вероятността да се издъни бе доста голяма. Сара влезе, без да чука, в третата стая. Младеж на по-малко от тридесет години седеше пред маса от формика в средата на помещението. Бе хванал главата си с две ръце и подскочи, като видя, че инспекторката влиза, без да чука. Късите му коси бяха чупливи, а изражението на лицето му сякаш се колебаеше между излъчване на юноша и на зрял човек. Огледа Сара боязливо.

— Име, фамилия, възраст — изстреля Сара, докато сядаше срещу него на един скърцащ стол.

— Ъ-ъ… Аймерик Грост, на двайсет и шест години.

— Слушам ви.

— Добре. Какво искате да ви кажа най-напред?

Сара вдигна рамене.

— Е, хубаво. Тази сутрин, много рано, видях на екраните за видеонаблюдение пациента, който умря, да си слага ръцете около врата и да крещи. Веднага след това устата му се отвори широко. За мен със сигурност беше загубен. Обадих се на болногледачите, но никой не отговори на телефона. Тогава се обадих на директора. И той не отговори… Изпаднах в паника и спазих нарежданията, които научих по време на обучението — предупредих полицията, че току-що бях видял един пациент да се самоубива в стаичката си.

Младежът изчака за отговор, но такъв не дойде. Той преглътна.

— Ами, това е.

Аймерик Грост шаваше върху стола, който скърцаше дразнещо.

— Господин Грост, препоръчвам ви да кажете истината — подхвърли Сара, както се прави, когато се атакува свидетел, за да проговори. — Изправени сме, както изглежда, пред опит да се замаскира убийство. Да ви предупредя, че ако сте намесен в това и се окаже, че сте излъгали, ще трябва да се сбогувате с хубавите дни на младостта.

— Ама, казвам ви какво направих… Кълна ви се… не си измислям нищо…

— Как реагира директорът, когато узна, че сте повикали полицията?

— Каза ми, че съм направил добре, въпреки че според него нямало особена полза, тъй като в края на краищата ставало въпрос за сърдечна криза…

— Заплашиха ли ви с нещо? Затова ли сега ме лъжете?

— Какво? Ама кълна ви се, че не лъжа! Не говорете така!

Младият пазач се бе разбунтувал и се бе отдалечил от масата. Косите му падаха върху помътнелия му поглед.

— Не съм глупак! Виждам, че се опитвате да ме накарате да кажа нещо, само че не съм направил нищо лошо!

— Добре, Аймерик, добре. Прав сте. Извинете ме. Няма да ви отегчавам дълго — забави темпото Сара, доволна, че бе успяла да предизвика желаната нервност у свидетеля.

Младият пазач си пое дъх и се отпусна върху облегалката на стола. Смяташе, че най-тежкото е минало.

— Ще бъда откровена с вас, Аймерик — поде Сара с поверителен тон. — Не подозирам вас, а болногледачите Елиас Лунде и Леонард Сандвик. Почти съм сигурна, че са ви излъгали. И че лъжат и мен.

— Не знам. Не мога да кажа.

— Разбирам. А да сте забелязали у тях подозрително поведение? Искам да кажа, докато наблюдавате мониторите и виждате какво става в болницата през нощта… Забелязали ли сте нещо?

— Не съм отдавна тук, а и невинаги работя нощно време. Но никога не съм забелязвал нещо подозрително.

— А познавахте ли мъртвия пациент?

— Не. Знам само че го наричаха "четиристотин осемдесет и осем" заради белега…

— Никога ли не сте посещавали пациентите?