Николя Бёгле - Пациент 488

— Не и пациентите от сектор С, рискът е много голям…

"Не и пациентите от сектор С" — Сара затаи дъх. Годините опит ѝ помогнаха да не реагира на грешката на младия пазач. Той, очевидно, не си бе дал сметка за нея.

— А те агресивни ли са? Въпреки лечението?

— Е, поне така ми е казано.

— А колко души са в този сектор?

— Ами те са…

Аймерик Грост внезапно млъкна. Бе пребледнял. Погледът му срещна този на Сара. Тя прочете в него страх. Току-що бе осъзнал, че според официалната версия пациентът е умрял в сектор А. След страха последва паника. Той стана и изтича към вратата, но тя бе затворена.

Сара се надигна и тръгна към него, без да каже и дума.

— Уверявам ви, че не съм направил нищо лошо — заекна той. — Те ме накараха да лъжа. Само че не знам дали станалото е истина! Нищо не знам!

Сара взе белезниците от задния си джоб и ги сложи на ръцете на пазача.

— Съжалявам, Аймерик. Полицай! — извика тя.

Пазачът потъна в сълзи. Сара коленичи до него, докато повиканият полицай влизаше в помещението.

— Кажете ми кой е номерът на изолатора на Пациент 488 в сектор С.

— Аз… аз не знам.

— Късно е, Аймерик. Ще бъдете съден. Това е сигурно. Сега остава само да разберем каква ще е присъдата. Ето защо, колкото повече неща ми кажете, толкова по-добре за вас.

— Мисля, че беше С-трийсет и две, срещу Янгер. Само че дори не знам дали е умрял там…

— Тоест?

— Ами всеки ден ходеха за него и Янгер и ги водеха някъде. Те крещяха и не искаха, но ги принуждаваха. Така че може би е умрял там, където го водеха. Не знам къде, там няма камери.

— А кои ги водеха?

— Не знам. Караха ме да спирам камерите в определени часове. Вярвайте ми: не знам нищо друго. Умолявам ви, обещайте ми… Нали ще кажете на съдията, че съм ви помогнал, а?

Вместо отговор Сара кимна утвърдително, а после се обърна към полицая, докато помагаше на младия пазач да се изправи.

— Отведете господин Грост в полицейското управление. Поставете го под охрана. Ще дойда да го разпитам по-късно.

После излезе бързо от стаята, като поиска по уоки-токито офицер Нилсен да я чака пред сектор С заедно с директора. След това се свърза с двамата специалисти от криминалната лаборатория и поиска от тях да разопаковат материалите си и да я чакат на същото място. Начаса.

Почти задъхана, свърши със заповедите. За миг се облегна на стената в коридора. Внезапно почувства слабост — сякаш краката ѝ отказваха да я носят. Даде си сметка какво се отприщваше в тялото ѝ и се помоли за отсрочка… Нека не ѝ прилошава… Не сега.

Сара стигна до блиндираната врата на сектор С. Двамата специалисти от криминалната лаборатория вече бяха там и я чакаха. Бяха смъкнали маските от лицата си. Кльощав кестеняв мъж с враждебно изражение на лицето и жена на около тридесет години, която я оглеждаше много внимателно. Сякаш искаше да разбере дали например не бе пъхнала ръка в джоба на джинсите си, за да прикрие треперенето ѝ?

Докато чакаше нетърпеливо пристигането на офицер Нилсен и директора и се чудеше защо се бавят толкова, мобилният телефон в джоба ѝ завибрира. Съобщение.

Здравей, голяма сестричке. Забрави ли рождения ден на Мойра тази вечер? Да ви чакаме ли у дома в 7 часа? Обичам те. До довечера. Намерих твоя снимка като петгодишна. Изпращам ти я.

Като се надяваше, че снимката ще разпръсне тревогата ѝ, Сара натисна с палец квадратчето, за да я уголеми. Появиха се хубавите личица на две червенокоси момиченца, осветени от веселата светлина на пет свещички върху торта. Прилепили бузки, те очевидно са се канели да духнат свещите, но им бе попречил буен смях, защото широко отворените им усти разкриваха млечните им зъбки.

Сара съжали, че е отворила снимката, и усети как тревогата я завладява отново.

— Това децата ви ли са? — попита жената от криминалната лаборатория.

Въпросът ѝ сякаш идваше някъде отдалеч. Сара усети мравучкания по ръцете и краката си. Мястото, където се намираше, започна да ѝ се струва странно, нереално. Съзнанието ѝ бе завладяно от една-единствена парализираща мисъл — неосъществената ѝ мечта за дете. Желязна преграда сякаш запушваше гърлото ѝ. Тя тръгна напред, неспособна да пророни и дума поради растящия страх да не се строполи на земята пред екипа от криминалната лаборатория, офицер Нилсен и директора на клиниката, които щяха да пристигнат всеки момент. В обърканото ѝ съзнание просветна, че пътьом бе мярнала тоалетните. Само че вратата, която отвори, за да тръгне нататък, я изправи лице в лице с офицер Нилсен и високия силует на директора.