Николя Бёгле - Пациент 488

— Надявам се, че знаете какво говорите — подхвърли Сара.

Съдебният лекар благодари на техническия екип, като им кимна с глава, и те се заеха да събират материалите си.

— Категоричен съм, госпожо инспектор, въпреки че и на мен ми бе трудно да повярвам. Но това са фактите: тялото е местено.

Инстинктивно Сара погледна към мястото, където бе намерено тялото.

— По какво съдите?

— Имам доказателство, че изпразването на пикочния мехур post mortem е станало другаде. Както виждате, върху панталона на мъртвеца има петна от урина, но нямаше и следа от това върху пода под него. А би трябвало да има доста голяма локвичка предвид петното върху панталона. Този човек не е издъхнал тук. Остава да разберем защо е бил преместен.

Сара се изправи и взе уоки-токито от джоба на якето си.

— Тук е инспектор Геринген. Заповедта да се сведе до всички офицери. Никой да не влиза или излиза от болницата. Офицер Дорн, повикайте подкрепление, за да обезопасим района. Офицер Нилсен, останете при директора. Не се отмествайте и крачка от него.

Уоки-токито на Сара изщрака, когато отговорите започнаха да пристигат.

— Тук офицер Дорн. Получих заповедта.

— Тук офицер Нилсен. На вашите заповеди.

— Офицер Солберг на вашите заповеди.

Сара се обърна отново към съдебния лекар.

— Уточнихте ли дали следите от душене по врата на мъртвеца са от неговите пръсти, както твърдят болногледачите?

Тобиас повдигна брадичката на жертвата, за да открие врата му.

— Това са следи от показалеца и кутрето. Ако някой го бе удушил, местата им щяха да са разменени. Очевидно…

— … е опитал да се удуши със собствените си ръце — заключи Сара. — Но може да са се опитали да го удушат, преди да сложат собствените му пръсти върху врата, за да изглежда като опит за самоубийство.

— Съмнително е, но все пак възможно. Само че не е очевидно и няма как да се уточни. А и криминалистите ми казаха, че не са открили други отпечатъци, освен тези на жертвата. Нито по ръцете, нито по врата. Така че хипотезата е малко вероятна.

Сара обобщаваше информацията и обмисляше въпросите, които напираха в главата ѝ. Щом тялото е било преместено, значи искаха да скрият нещо. Но в такъв случай защо са извикали полицията? Абсурдно беше!

Сара се замисли върху трескавото безпокойство и смущението на болногледачите, за което ѝ бе споменал Дорн при пристигането ѝ. Всички се чувствали неудобно и били смутени. Като че ли… Сара осъзна, че нощният пазач не е трябвало да вика полицията. Тази смърт не е трябвало да се оповестява. Ето защо обясненията се променили, след като Дорн пристигнал на място. Но тогава къде е издъхнал човекът? Сара отново се обърна към съдебния лекар.

— Смяна на процедурата. Вземете необходимите проби за токсикологичното изследване, докато чакаме линейката. Така ще спечелим време — нареди тя. — Разрешавам ви да натоварите тялото и да започнете аутопсията веднага щом колата пристигне. Имам нужда от резултати колкото се може по-бързо. Не забравяйте да анализирате и белега върху челото.

— Дадено.

Сара взе уоки-токито.

— Офицер Дорн, къде се намират двамата болногледачи и човекът, който следи мониторите?

— В стария сектор В, вдясно, като излизате от сектор А.

— Няма ли да арестувате директора? — учуди се Тобиас.

Сара никога не би отговорила на такъв въпрос. Само че съдебният лекар ѝ бе някак симпатичен.

— Първо, не съм сигурна дали Ханс Грунд е в течение на този маскарад… И второ, той е виновен в нещо, но е твърде интелигентен, за да рухне веднага. Измежду тримата надзиратели все ще има слабо звено и пробив във веригата.

Сара излезе от изолатора с по-бърза от обичайната си походка. Докато прекосяваше болницата в обратна посока, ѝ се стори, че става все по-топло. Като че ли бяха надули максимално радиаторите в сградата. Съблече якето си. Дръпна яката на пуловера си, за да се разхлади малко, и доближи баджа до вратата, от която се излизаше от сектор А.

— Добре ли сте?

Сара отстъпи крачка назад. Офицер Дорн буквално бе изскочил пред нея.

— Добре ли сте, госпожо инспектор?

Тя погледна кротко Дорн и констатира, че на него не му бе толкова топло. Значи състоянието ѝ се дължеше на тревогата, която прикриваше. Започваше да се пита дали не бе надценила желанието си за работа след онова, което ѝ се бе случило. Прибра един немирен кичур зад ухото си, за да си придаде увереност, и обърна глава.

— Къде са?

Офицерът я огледа с безпокойство.