Николя Бёгле - Пациент 488

Съдебният лекар на свой ред се наведе и прокара пръста си в ръкавица по трите цифри.

— Това са стари белези. И не са били направени професионално. Съмнявам се, че човекът сам е поискал да му ги гравират.

После той освети ушите и очите на мъртвеца с лампичка.

— Няколко капиляра в очните ябълки са се спукали заради притискане на горните дихателни пътища. Но не са много. Няма кървене от ухото, а и по лицето има съвсем малко прилив на кръв…

След тези думи с палец и показалец, свити като пинсета, опипа шията под адамовата ябълка. Сара забеляза колебанието му.

— А и на пръв поглед не откривам счупване на подезичната кост. Очевидно удушаването не е причина за смъртта.

Лекарят продължи прегледа, като търпеливо опипваше крайниците на мъртвеца.

— Не откривам никаква следа от удар или рана — продължи съсредоточено Тобиас, — като изключим синините върху свивката на ръката. Там, където се боде, за да се сложи инжекция — уточни той, като показа лилавите петна. — Нормално е да ги има на такова място, щом го лекуват. Ами, на този етап това е всичко, което мога да кажа.

— И според вас причината за смъртта е…? — реши се да попита Сара.

— Не изключвам нищо — отвърна съдебният лекар, — включително и случайно отравяне. Мога да кажа как стоят нещата след токсикологичната експертиза и прегледа на органите. Ако държите, разбира се.

— Сравнете вашите изводи с тези на техническите изпълнители от научния екип и уточнете дали следите от пръсти са от тези на мъртвеца. А после пренесете тялото в болницата и ме информирайте за изводите от аутопсията.

Тобиас кимна с глава. Имаше учуден вид.

— Много добре. Сещате се, че следите от пръсти може да не са от пръстите на нещастника. За разлика от колегите ви, които не обръщат внимание на такива подробности…

Сара бе разсеяна и комплиментът мина покрай ушите ѝ. В очакване на изводите на съдебния лекар, тя се надяваше директорът да намери някакво обяснение за издълбаните върху челото на пациента цифри. Стана и за последен път огледа стаята, за да я запечата в паметта си, а после излезе.

Един от двамата полицаи от криминалната лаборатория току-що бе излязъл от стаята и слагаше пластмасово пликче върху количката.

— Взехте ли отпечатъци от тялото? — попита го Сара.

— Да. Лентичките са ей там — отговори той, показвайки плексигласова кутийка с надпис "Мъртвецът от Гаустад". — Папиларните следи могат да се използват.

Сара се обърна към съдебния лекар, за да го уведоми за този факт, но той я изпревари.

— Всичко е наред, госпожо инспектор, онова, което ми е необходимо, е тук.

Вместо отговор Сара му направи знак с ръка, а после хвърли ръкавиците си в един контейнер с надпис "Опасно за живота". Пусна там и стерилните терлици и за последен път се обърна към стаята на жертвата.

Нещо я смущаваше, но не можеше да определи какво. Погледът ѝ отново се спря на нищожната и тъжна мебелировка — леглото, мивката, тоалетната. Изведнъж разбра какво не ѝ се струва нормално. Нямаше нито хавлиени кърпи, нито сапун, а леглото не бе застлано с чаршаф. Като че никой не живееше в тази стая. Отиде при директора, който я очакваше от другата страна на вратата. С бързо движение той нагласи очилата върху носа си и разпери ръце, сякаш искаше да ѝ каже: "Нали видяхте, че нещата са такива, каквито ви ги описах".

— Къде са тоалетните принадлежности на пациента? — попита го Сара.

— Тоест?

— Ами кърпа, чаршафи, бельо за смяна, четка за зъби, сапун…

— Съжалявам, но трябва да ви напомня, госпожо инспектор, че не се намираме в класически тип болница — отвърна ѝ директорът, като я гледаше над очилата си. — Предпазваме пациентите си от всякакви опити за самоубийство. Струва ми се, че това се разбира от само себе си.

— Само че нали в сектор А са пациенти, които не представляват непосредствена опасност за себе си или за другите… Това са вашите собствени думи, изречени преди по-малко от пет минути.

Ханс Грунд поглади вратовръзката си и сви краищата на устните си. Дали това бе гримаса на лъжец, който се чувства неловко, защото е хванат на местопрестъплението, или на лекар, раздразнен от липсата на уважение от страна на някаква си инспекторка, която му губеше времето? В момента Сара не можеше да отговори на този въпрос.

— Наистина казах тези думи — потвърди директорът, — но тук не е психиатрична фабрика, където се грижим за болните с помощта на батерии. Като поех работата в "Гаустад", си поставих за цел да внедря едно изрично правило: да адаптирам действащите норми съобразно всеки случай и с една-единствена цел — доброто на пациентите. Пациент 488, както го наричаха тук, имаше нужда от спокойно място, какъвто е сектор А, и където пациентите не са агресивни. В същото време обаче можеше да прояви самоубийствени наклонности — нещо, което не можех да пренебрегна… Неговият случай беше специален и ето защо подкрепих компромисно решение: ще бъде в сектор А, но с оборудването за сектор В.