Николя Бёгле - Пациент 488

— Разбирам, че не се чувствате особено добре в подобно място, госпожо инспектор. Спомням си, че дори аз навремето, докато бях на първия си стаж в психиатрична клиника, се питах дали съм създаден за тази професия. После обаче си дадох сметка, че причината за това е, че ми бе трудно да разбирам подобни хора. А когато изучих подробно патологиите, шокът от странностите им отстъпи място на интереса ми и на желанието да им помогна.

"Ако знаеше защо се чувствам зле, щеше да млъкнеш!" — искаше да му каже Сара. Но тя не изневери на навика си да бъде пестелива на думи. А мълчанието ѝ само увеличи объркването на директора. Поеха по дълъг коридор с лъскав под, от който се влизаше в много празни помещения. Отнякъде се чуха гласове. Директорът не им обърна внимание и Сара трябваше да ускори крачка, за да може да го следва. Като пристигнаха пред помещението, откъдето идваха гласовете, Ханс Грунд влезе вътре и помоли групата да го почака малко.

Стаята приличаше на игрална зала и за това допринасяха многобройните пациенти, седнали покрай масите и държащи в ръце карти за игра. Един от пациентите спореше и се бореше с двама болногледачи, които полагаха неимоверни усилия да го удържат. Викаше, че не искал да си пие хапчетата, защото го тровели с тях и всеки път, когато ги пиел, имал чувството, че умира. Директорът се приближи спокойно и без да бърза — като човек, който знае какво точно да направи, за да овладее ситуацията. Сара го наблюдаваше с любопитство, защото искаше да види как ще се справи с пациента.

— Добър ден, Гералт — каза Ханс Грунд.

Мъжът се мяташе във всички посоки. Лицата на болногледачите бяха почервенели от усилията, които полагаха да го укротят, и по тях се четеше досада. Директорът им направи знак да пуснат пациента, който продължи да се мята още няколко мига и после се успокои. Ханс Грунд дръпна настрани два стола. После покани пациента да седнат един до друг, като приятели. От мястото, където стоеше, Сара не чуваше какво си говорят, но с учудване видя как и двамата се усмихнаха. Разговорът им продължи само минута. После директорът подаде на пациента чаша вода и той изпи една таблетка. Двамата си стиснаха ръцете и професорът се върна в коридора.

— Тялото е малко по-нататък — задоволи се да каже той.

По пътя Дорн даде на Сара електронен пропуск, който ѝ позволяваше да се движи из цялата сграда. Използва забавянето, за да я снабди и с едно уоки-токи със слушалка. Болницата била голяма и това щяло да улесни контактите им. Сара нямаше намерение да се бави много тук, но прие и двете неща. Като минаваха покрай една врата, Сара чу спазматични ридания и глас, който повтаряше: "А бебето ми?", а после изразяваше учудване, че не получава отговор. Сара се чувстваше зле и като потисна болката си, попита:

— Пациентът имаше ли рисково сърдечно заболяване?

— Да, впрочем следяха състоянието му, но за съжаление, на неговата възраст невинаги можем да се преборим с фаталния изход.

— Каква възраст?

— Седемдесет и шест години.

Дорн бе минал пред тях и отвори вратата, която ги изведе в друг, доста по-модерен коридор, осветен с неонови лампи, чиято млечна светлина се отразяваше върху теракотените плочи на пода. В дъното на този твърде дълъг коридор на пост стояха двама полицаи.

— По каква причина пациентът е бил настанен в тази болница? — попита Сара, защото искаше да си създаде представа за мъртвеца, преди да види трупа и гледката да окаже влияние върху здравия ѝ разум.

— Заради чести личностни смущения и разстройства — делириум, параноя. Не беше обаче пациент, когото бихме нарекли "чувствителен". Искам да кажа, сравнен с другите.

— Ако се вярва на пазача ви, се е опитал да се удуши. Не е често срещано деяние — възрази Сара.

Директорът оправи възела на вратовръзката си.

— Очевидно, но съм учуден от постъпката му. Бе доста спокоен.

— Може би вторичен ефект от лечението му?

— Нищо не можем да изключим, но не мисля така. Беше на едно лечение от години насам и що се отнася до него, то нямаше противопоказания. Много сме бдителни в това отношение.

— Може би неподходяща доза?

Директорът поклати глава.

— Преди всичко съм лекар, госпожо инспектор. Маниак съм, що се отнася до лечението на пациентите ми. Проявявам доста строгост към персонала. Откакто съм тук, никога не е имало грешка с дозировките. Не твърдя, че не може да се случи, но е малко вероятно.

Групата мина покрай стая, от която се чуваше нежното пеене на пациент, което завърши с невероятно груба обида. Тобиас повтори обидата полугласно, сякаш се бе засрамил от нея. Но Сара забеляза, че лекарят не се усмихна. Напротив, бе ядосан от чутото. Извади бележник от джоба си, написа няколко думи, записа и часа, за да не забрави случая, а после прибра дневника си с новите записки.