Николя Бёгле - Пациент 488

— Можете ли поне да ме информирате какво се е случило? — попита лекарят.

Без да обърне внимание на въпроса му, Сара го заобиколи. Скоро съзря тоалетните, влезе и стремглаво нахълта в първата кабина, заключи и седна на тоалетната чиния. Със стиснати устни се опита да диша спокойно през носа си, докато в гърдите ѝ бушуваше буря. В съзнанието ѝ отново нахлуха виковете на Ерик: "Погубихме се, Сара, благодарение на този проклет план да имаме дете! Сякаш можехме да сме двойка единствено ако успеехме да станем родители!". Ето как бе оправдал изневярата си и факта, че я напускаше. Да, може би бе искала твърде много да има бебе, а това бе навредило на техния живот като двойка. Да, бе се борила и с тялото, и с душата си, за да не се огъне, и със сигурност бе обръщала по-малко внимание на Ерик. Но никога не бе му отказала прегръдка или да го изслуша. Никога. Защо тогава не бе споделил страховете си, преди да бе станало твърде късно?

В дъното на душата си Сара усещаше, че се страхува да си отговори на този въпрос, и от това болката ѝ само ставаше по-остра. Щом не бе казал нищо, значи не е имал желание да го стори.

— Госпожо инспектор? Наред ли е всичко? — извика Нилсен с кънтящия си глас.

Страхът да не я изненадат в подобно състояние на пълен душевен срив профуча като камшичен удар в съзнанието на Сара. В хаоса на чувствата ѝ просветна бледа светлинка разум: работата ѝ бе последното нещо в живота ѝ, което все още я крепеше. Ако искаше да преодолее изпитанието, трябваше да се закачи за нея като удавник за сламка.

— Сигурна ли сте, че всичко е наред? — настоя офицерът.

— Идете при директора!

— На вашите заповеди, госпожо.

Когато Сара излезе от тоалетната три минути по-късно, чувстваше огромно изтощение. Скоро стигна коридора, където я очакваха Нилсен, двамата специалисти от криминална лаборатория и изнервеният директор, който ѝ хвърли изпитателен поглед. Впрочем всички я огледаха от главата до петите. Сара обаче не им остави време да ѝ задават въпроси.

— Къде се намира сектор С? — попита тя директора.

— Сектор С ли?

Вярна на навика си, Сара не повтори на събеседника си въпроса, който той бе чул прекрасно. Просто изчака търпеливо.

— Както вече ви казах, пациентите от този сектор са считани за особено опасни. Понастоящем там имаме само един пациент, когото вие познавате добре — Ернест Янгер. В този час той вероятно спи. Лечението му е доста… радикално.

— Номерът на стаята му?

— С-27, но защо искате да посетите този сектор? Рискувате да събудите пациент, за когото полагаме всички грижи да държим кротък…

Сара постави дадения ѝ бадж върху електрическия сензор. Светна зелена лампичка и вратата се отвори механично.

— Идвате с мен — нареди тя на директора.

Влезе първа, последвана от екипа на криминалната лаборатория и офицера, който неотлъчно наблюдаваше директора. Подът на коридора бе застлан със зелени каучукови плоскости, нямаше прозорци. Осветяваха го слаби неонови лампи. Сара преброи шест врати, на които имаше табелка с буквата С, а след нея — цифра. Точно над входа имаше камера. Сара се спря пред помещение С-27 и вдигна капачето на шпионката. Стаята бе по-маломерна от стаята в сектор А и нямаше прозорец. От тавана висеше гола крушка и осветяваше мивка, тоалетна, а вдясно — допряно до стената легло. На него лежеше доста болнав на вид рус мъж. Сара потръпна, защото се сети за всички ужаси, които бе извършил този човек.

— Ето, видяхте го, нали? — прошепна директорът.

Сара спусна капачето на шпионката и продължи пътя си по коридора.

— Нататък няма никого. Както вече ви казах, Янгер е единственият пациент в този сектор.

Сара продължи, без да обръща глава. Като стигна до номер С-32, спря.

— Отворете това помещение.

Директорът поглади вратовръзката си. Този път Сара осъзна, че това му движение изразяваше притеснение. Впрочем той бе пребледнял.

— Защо искате да влезете тук? Помещението е празно…

Вместо отговор Сара погледна часовника си. Директорът навлажни устните си и извади връзка ключове от джоба си. Пъхна ключа в ключалката, завъртя го два пъти, а после, въздишайки, натисна дръжката.

Стаята тънеше в мрак. Сара поиска нов чифт ръкавици от екипа на криминалната лаборатория, надяна ги и щракна ключа вляво от вратата, преди да влезе. Онова, което видя, я смая. Всеки сантиметър от стените бе покрит с графити. Приличаха на паяжина върху бяла боя. Малки черни фигурки бяха вплетени една в друга и вкупом представляваха главозамайващ хаос. Сякаш помещението бе замърсено от някой черен паразит. Сара прокара обвитата си в ръкавица ръка по една от стените и внимателно разгледа бъркотията от линии, като се мъчеше да различи някоя по-ясна фигура. Видя обаче само куп завъртулки.