Николя Бёгле - Пациент 488

Сара изтича напред и ритна с крак затварящата се вече врата. После влезе прегърбена в някакво помещение. По средата имаше две носилки на колела. Отстрани на всяка от тях висяха кожени каиши със закопчалки. Имаше и апаратура с монитори. Висяха безброй кабели. За секунда Сара запечата целия декор в паметта си, но вниманието ѝ бе съсредоточено върху директора, който стоеше прав в левия ъгъл на стаята до един шкаф с витрина. Сигурно не бе въоръжен, защото в противен случай би стрелял.

— Не мърдайте — нареди му Сара.

Направи крачка напред. Ханс Грунд измърмори няколко думи, а после рязко протегна ръка и хвана някакъв лост, скрит в шкафа зад него. Сара осъзна какво става твърде късно — когато стаята се разтърси от оглушителна експлозия и огнена струя подпали въздуха.

Сара се хвърли на земята. Огненото острие на пламъците парна косите, тила и гърба ѝ насред адски шум. Закрила лицето си с ръка, останала без дъх, за миг тя помисли, че ще изгори. Започваше да се задушава и по тази причина свали ръка от лицето си, за да огледа наоколо. Удари я топла вълна, защото пламъците вече разрушаваха стените. Дочу в далечината всяващия паника вой на противопожарната аларма, но тя не се задейства автоматично. Ханс Грунд сигурно добре бе подготвил действията си. Сара клекна и напипа изхода зад гърба си. Коридорът още не бе засегнат от пламъците. Пред Сара с лице към земята лежеше безжизненото тяло на директора. Инстинктът ѝ прошепна да бяга веднага, но нещо по-силно я накара да тръгне право напред. Повдигна с мъка тежкото тяло на Ханс Грунд и го повлече с всички сили към изхода. Едва бе направила няколко крачки, и борбата ѝ завърши с кашлица. Горещината ѝ удряше плесници в лицето, а пушекът я задушаваше. Сара клекна, за да си осигури малко въздух, и задърпа отново тялото, като надаваше вик при всяко усилие. Бе само на два метра от вратата, но ако стоеше права, щеше да умре от задушаване.

Легна по гръб, намести тялото на директора върху корема си и запълзя по земята, като си помагаше с краката и се въртеше във всички посоки. Тилът на Ханс Грунд вече приличаше на кървав парцал. Тук-там редките му коси полепваха върху отворените рани. Не знаеше дали е още жив, но трябваше да се опита да го спаси. Успя да премине през прага на вратата, викайки от изтощение. Сви крака и повдигна отново директора, като го държеше под мишниците, когато неоновата лампа над вратата гръмна от горещината и се разпръсна в сноп искри. Сара нямаше време да закрие лицето си и силно парване я шибна по дясното око. Извика от болка и хвърли тялото на Ханс Грунд.

— Тя е тук!

Гласът идваше отгоре.

Закрила раненото си око с ръка, тя видя как офицер Нилсен я завива с огнеупорно одеяло.

— Госпожо инспектор, оттук!

От главата му все още течеше струйка кръв. Той я повлече към стълбите, но тя се освободи от ръката му.

— Не! Отведете директора!

— Какво?! Цялата сграда гори! Трябва да тръгваме!

Над тях, от входа към стълбите, се чу гласът на офицер Дорн.

— Ще се окажете впримчени в капан!

— Искам да разпитам Ханс Грунд! Искам да разбера какво става тук! Заемете се с него, аз мога да вървя сама!

Високият метър и деветдесет сантиметра Нилсен сякаш се поколеба дали да не пренебрегне заповедта и да удари Сара с нещо, за да я зашемети и да спаси живота ѝ. Хвърли бегъл поглед на тялото на Грунд до вратата и осъзна, че Сара го е влачила сама чак до коридора, с опасност да изгори жива.

Засрамен, той преглътна недоволството си и се втурна към тялото на директора. После го качи на рамото си. Сара вече бе започнала да се изкачва по стъпалата и сграбчи ръката на офицер Дорн.

— Навсякъде гори!

Сара се смая, като видя как полуделите пламъци лижеха вратите на стаите, а гъст дим пълзеше по коридора и обхващаше стените му до средата.

Прегърбен на две, Дорн направи знак на Сара да го последва, като тича с всички сили. Тя хукна след него по коридора с ръка върху устата си. Болката ѝ в окото вече не бе толкова силна, но тя все още не виждаше нищо с него.

— Ранена ли сте? — попита я Дорн.

Тя не чу въпроса. В този адски коридор, където воят на алармената система се примесваше с пращенето от горенето на вратите, гласовете почти не се чуваха. Кожата ѝ пареше от топлината. Препъна се в трупа на един изгорял пациент. В стаята, пред която се бе спряла, видя седнала на земята и свита на кълбо жена. Бе парализирана от страх. Позна пациентката с тъжния и примирен поглед, която бе видяла по-рано същата сутрин зад стъклото на приемната.