Джеймс Паттерсон - Плажът

Той обърна гръб на океана и пъхна цифровия си бележник в джоба на панталоните. Закрачи по наклонената пътека към частното си бунгало, а вятърът изду широката му риза като платно.

Когато стигна, отвори стъклената врата, прекоси предната веранда и малкото коридорче с под от светло дърво и влезе в кухнята. Наля си чаша силно хавайско кафе, излезе пак на верандата, отпусна се в шезлонга до джакузито и се замисли.

Това място — хотел „Хана Бийч“ — беше на върха в списъка му с любими места: допускаха се само избрани посетители, беше приятно и уединено, нямаше телевизор и дори телефон.

Заобиколен от хиляди акри тропическа гора, дискретният комплекс от сгради бе кацнал върху крайбрежен остров — идеален рай за много богатите.

Тук човек можеше да си почине напълно, да се отпусне и бъде такъв, какъвто е в действителност, да осъзнае човешката си същност.

Телефонното обаждане от някакво място в Източна Европа прати отпускането му по дяволите. Разговорът беше кратък и основно — монологичен. Хорст му бе съобщил една добра и една лоша новина. Тонът му бе подразнил усещането на Анри за свобода с изтънчеността на острие, плъзгащо се леко върху жизненоважен орган.

Беше казал, че работата на Анри е приета добре, но имало проблеми .

Дали бе избрал подходящата жертва? Защо смъртта на Ким Даниълс е останала достояние само на тесен кръг хора и не е предизвикала шум? Къде е пресата? Дали наистина те бяха получили всичко, за което бяха платили?

— Свърших идеална работа — сряза го Анри. — Как можеш да го отричаш?

— Внимавай как се държиш, Анри. Всички сме приятели, нали?

Да. Приятелство на чисто търговска основа, като едната приятелска страна контролираше парите. А сега Хорст му казваше, че другарчетата му не били достатъчно ощастливени. Искали повече .

— Използвай въображението си, Анри. Изненадай ни.

Разбира се, те щяха да платят още за допълнителните услуги и след известно време перспективата за повече пари разсея донякъде лошото настроение на Анри, но не повлия върху презрението му към Воайорите .

Искаха повече?

Така да бъде.

Когато довърши и втората си чаша кафе, новият му план вече бе начертан. Извади мобилния телефон от джоба си и започна да набира.

Тази нощ снегът се сипеше бавно над дома на Ливън и Барбара Макданиълс в Каскад Тауншип — заобиколеното от гори предградие на Гранд Рапид, Мичиган. В спретната и удобна къща с три спални две момчета спяха дълбоко, сгушени под юрганите си.

По-надолу по коридора Ливън и Барбара лежаха с опрени гърбове, притиснали ходилата си в широкото семейно легло, което вече двадесет и пет години им служеше вярно.

Нощното шкафче на Барбара бе затрупано със списания, започнати и недочетени книги с меки корици, сгънати списъци и бележки и безброй шишенца с витамини, струпани около бутилката й със зелен чай. Не се притеснявай. Ливън, и моля те, не пипай нищо. Аз знам мястото на всяко нещо.

Нощното шкафче на Ливън до лявата му страна съдържаше спретната купчина годишни доклади, екземпляра с бележките му на „Срещу всички причини“, химикал и бележник и няколко постижения на електрониката — телефони, лаптоп, електронен будилник, показващ метеорологични данни, — всички подравнени на десет сантиметра от ръба и свързани към контакта зад лампата.

Снегът бе обгърнал къщата в бяла тишина. Наруши я телефонен звън, който събуди внезапно Ливън. Сърцето му заби учестено и тревожен въпрос изникна тутакси в съзнанието му, все още замъглено от съня: какво става?

Последва още един звън и този път Ливън грабна слушалката.

Погледна към часовника. Показваше три и четиринадесет сутринта… В този миг разбра. Беше Ким. Тя беше пет часа преди тях и той реши, че нещо е объркала с часовите пояси.

— Ким? Скъпа? — каза Ливън.

— Ким си отиде — произнесе мъжки глас в ухото на Ливън.

Гърдите му се стегнаха и той не можа да си поеме дъх. Дали не получаваше инфаркт?

— Извинете? Какво казахте?

Барб седна в леглото и запали лампата.

— Ливън? — попита. — Какво става?

Съпругът й вдигна ръка с жест дай ми секунда .

— Кой се обажда? — попита, докато масажираше с длан гърдите си, за да намали болката.

— Разполагам само с минута, така че ме слушайте внимателно. Обаждам се от Хаваите. Ким изчезна. Попадна в лоши ръце.

Ледената вълна на страха се разпростря от главата до пръстите на краката му. Ливън стисна телефона и се заслуша напрегнато в ехото от мъжкия глас: Ким попадна в лоши ръце.