Джеймс Паттерсон - Плажът

Докато чакаше мъжът от охраната да отиде в стаята на Ким и да се върне, за да докладва на управителя, в съзнанието му се блъскаха образи на дъщеря му — как лежи някъде пребита или в плен на някакъв маниак, който само един господ знае какво е замислил да й стори.

Времето минаваше, вероятно бяха изтекли само няколко минути, но Ливън си представяше как прелита над Тихия океан, изкачва тичешком стълбите на хотела и се втурва в стаята на Ким. И тогава я вижда заспала дълбоко, а телефонът върху нощното шкафче е изключен.

— Господин Макданиълс, обажда се охраната. Леглото е оправено. Вещите на дъщеря ви са в стаята и изглеждат непокътнати. Бихте ли желали да уведомим полицията?

— Да. Незабавно. Благодаря ви. Бихте ли ми продиктували името си буква по буква?

До него Барб дишаше тежко, лицето й блестеше от сълзи, пръстите й нервно подръпваха сплетената й на плитка посивяла коса, от която стърчаха измъкнати кичури. Страданието й беше очевидно и тя не го криеше. Съпругата му беше такава — човек винаги знаеше какво чувства.

— Колкото повече си мисля — заговори жената през сълзи, — толкова повече се убеждавам, че това е лъжа. Ако я е отвлякъл… щеше да иска пари, а той не ти е споменал за откуп, Ливън. Тогава… защо ще ни се обажда ?

— Не зная, Барб. И за мен няма никакъв смисъл.

— Кое време е там?

— Десет и половина вечерта.

— Значи… няма я от осемнадесет часа ? — поде Барб и изтри сълзите си с тениската му. — Може да е излязла на разходка с колата на някое хубаво момче — опита се да измисли някакво успокояващо обяснение. — Спукали са гума, а мобилните им телефони нямат обхват или нещо такова. Сигурно се е притеснила, че не се е явила на снимките. Знаеш каква е. Нищо чудно в момента да е заседнала някъде, бясна на себе си.

Ливън бе скрил най-ужасната част от разговора. Не бе споделил с Барб какво му бе казал непознатият по телефона, че дъщеря му е „в лоши ръце“. Искаше да й спести допълнителното страдание. Нямаше да има полза, ако жена му го знае, а и нямаше сили да й го съобщи.

— Трябва да запазим самообладание и да мислим разумно — рече той.

Барб кимна.

— Естествено. И, о, да, заминаваме за там, Ливън. Но Ким ще се разбеснее като ято оси, щом разбере, че си казал в хотела да се обадят в полицията. Не ми се ще да съм на твое място, когато се ядоса.

Ливън се усмихна.

— Ще си взема душ след теб — каза Барб.

Пет минути по-късно Ливън излезе обръснат от банята, а мократа му кестенява коса стърчеше на оголеното теме. Докато се обличаше, се опита да си представи хотел „Уайли Принсес“. Беше виждал пощенски картички, запечатали идиличните разходки на младоженци по морския бряг, окъпан от лъчите на залеза. Помисли си, че може никога повече да не види Ким, и ужасът го преряза като нож.

Моля те, Господи, о, моля те, не позволявай нещо лошо да се случи на Ким.

Барб се изкъпа набързо, облече син пуловер, сиви панталони и ниски обувки. Върху измъченото лице очите й изглеждаха огромни, но вече се бе отърсила от истерията и практичният й ум работеше на пълни обороти.

— Взех само бельо и четките за зъби, Ливън. В Мауи ще си купим всичко, от което имаме нужда.

В Каскад Тауншип беше четири без петнадесет сутринта. По-малко от час бе изминал от анонимното обаждане, разтърсило спокойната нощ и изпратило семейство Макданиълс към ужасяващата неизвестност.

— Ти се обади на Сиси — заръча му Барб, — а аз ще събудя децата.

Барбара въздъхна тихо и завъртя регулатора за светлината на лампата. Грег изпъшка, дръпна юргана с Човека Паяк върху главата си, но Джони се изправи в леглото. Изражението на лицето на четиринадесетгодишното момче се промени и върху него се изписа нещо подобно на очакване или вълнение.

Барбара разтърси нежно рамото на Грег.

— Скъпи, събуди се.

— Мамооооооо, нееееееееее.

Барб дръпна завивката на по-малкия си син и набързо разказа на момчетата една съкратена и доста променена версия на случилото се, в която самата тя не вярваше. Че двамата с татко са решили да отидат на гости на Ким в Хаваите.

Синовете й тутакси застанаха нащрек и я засипаха с въпроси. В този момент влезе Ливън с изопнато от напрежението лице.

— Татко, какво става? — изкрещя Грег, щом го видя.

Барб го гушна и започна да го уверява, че всичко е наред, че леля Сиси и чичо Дейв ги чакат и само след петнадесет минути ще са в леглата и отново ще заспят. Можели да останат по пижами, но трябвало да си обуят чорапите и обувките.