Джеймс Паттерсон - Плажът

Лекарите констатирали, че мозъкът й е бил лишен от кислород. Тя била в кома. От болницата казаха на Барб, че дъщеря й може да не излезе от нея.

Когато най-после успя да се свърже с Ливън в офиса му, Ким беше прехвърлена в травматологията в Чикаго. Двамата с Барб пътуваха четири часа с кола и завариха дъщеря си в интензивното отделение, замаяна, но будна. Около шията й имаше ужасяваща пурпурна синина от шала, който едва не я бе убил.

Но беше жива. Не беше сто процента сигурно, че няма да има никакви увреждания, но щеше да се оправи.

— Нещо странно ставаше в главата ми — им каза тогава Ким. — Беше като сън, но по-реално. Чух отец Марти да ми говори, сякаш бе седнал на ръба на леглото.

— И какво ти каза той, скъпа? — попита я Барб.

— Каза ми: „Радвам се, че си кръстена, Ким“.

Ливън свали очилата си и избърса навлажнелите си очи с длан. Барб му подаде кърпичка с думите:

— Зная, скъпи, зная.

И сега искаха да намерят Ким, както тогава. Жива. И да е добре. Ливън се усмихна на Барб, докато и двамата си мислеха как „Чикаго Трибюн“ написа статия, озаглавена: „Момичето Чудо“. Понякога все още я наричаха така.

Момичето Чудо, което влезе в баскетболния отбор още първата година в университета. Момичето Чудо, което бе прието да следва медицина в Колумбийския университет. Момичето Чудо, което бе избрано за рекламно лице на „Спортинг лайф суимсют“ при шанс един на милион срещу нея.

Но дали това наистина бе чудо? , мислеше Ливън сега.

— Не биваше да вдигам толкова шум за тази модна агенция — рече Барб на Ливън, докато мачкаше кърпичката си.

— Тя искаше да бъде модел, Барб. Никой не е виновен. Ким винаги е решавала сама.

Барб извади от чантата си снимка на осемнадесетгодишната Ким, направена в агенцията в Чикаго. Ливън я погледна — дъщеря му бе облечена в черен пуловер с дълбоко изрязано деколте и разпиляна по раменете руса коса — истинска красавица, която можеше да събуди и най-смелите мъжки фантазии.

— Повече няма да работи като модел — заяви той.

— Тя е на двадесет и една, Ливън.

— Тя ще става лекар . Барб, повече няма защо да работи като модел. Това слага край на историята. Ще я накарам да разбере.

Стюардът ги предупреди, че самолетът ще кацне след няколко минути.

Барб вдигна щората и Ливън се вгледа през прозореца към облаците под тях — върховете им сякаш се осветяваха от розовите светлини на прожектор.

Когато малките къщи и тесните пътища на Мауи се показаха, Ливън се обърна към съпругата си — неговия най-добър приятел, неговата любима.

— Как си, скъпа? Добре ли си?

— Никога не съм била по-добре — опита се да се пошегува Барб.

Той се усмихна, привлече жена си към себе си, притисна буза о нейната и вдъхна уханието на парфюма й. Нейното ухание.

— Дръж се — рече Ливън, когато самолетът се спусна надолу. „Идваме при теб, скъпа. Мама и татко идват“ — прибави наум.

Съпрузите Макданиълс излязоха от вратата на малкия самолет и се спуснаха по люлеещата се стълба до асфалта. След хладния въздух в самолета горещината навън бе задушаваща.

Ливън огледа вулканичния пейзаж — смайващо различен от тъмната нощ в Мичиган, където снегът се сипеше във врата му, докато прегръщаше синовете си за сбогом.

Свали сакото си и опипа вътрешния джоб, за да се увери, че билетите за връщане са там — включително и билетът, който бе купил за Ким.

Терминалът беше пълен с хора. Чакалнята и секцията за багажа бяха в едно и също помещение. Двамата с Барб показаха бордовите си карти на служителя в синя униформа, заклеха се, че не носят никакви плодове, а след това се заоглеждаха за табели, сочещи къде могат да потърсят такси.

Ливън вървеше бързо, нямаше търпение да стигнат час по-скоро в хотела и в последния момент избегна количка с багаж. Едва не се сблъска с малко момиче с руси плитки. То седеше сред струпания багаж и притискаше до гърдите си плюшена играчка. Детето изглеждаше толкова самоуверено, че напомни на Ливън за Ким. В гърдите му се надигна вълна на паника, главата му се замая, а стомахът му се сви на топка.

Мъжът продължи с усилие напред. Дали Ким не бе изчерпала запаса си от чудеса? Дали даденото й назаем време бе изтекло? Дали цялото семейство не бе допуснало огромна грешка, когато бе повярвало в думите на репортера от Чикаго, че Ким е такава късметлийка, че не може да й се случи нищо лошо и никой и нищо не може да я нарани?

Ливън отново отправи мислена молба към бог да я завари жива и здрава в хотела, да се зарадва, като види родителите си, и да ги посрещне с думите: Толкова съжалявам. Нямах намерение да ви тревожа.