Джеймс Паттерсон - Плажът

Джони започна да им се моли да го вземат със себе си на Хаваите — искал да кара джет и да се гмурка, — но Барб, която едва сдържаше сълзите си, каза само „друг път“ и се зае да вади чорапи, обувки, четки за зъби и електронните игри, за да не разберат момчетата колко е разстроена.

— Нещо криеш от нас, мамо. Още е съвсем тъмно!

— Сега няма време да ти обяснявам, Джони. Всичко е наред. Ние просто… трябва да побързаме, за да не изпуснем самолета.

Десет минути по-късно и след пет пресечки Кристин и Дейвид ги чакаха пред входната врата на дома си. Леденият арктически вятър откъм езерото Мичиган бе навял върху моравата им сняг, приличащ на пудра захар.

Когато завиха през алеята, Ливън видя как Сиси изтича надолу по стълбите, за да посрещне колата. Тя беше с две години по-млада от Барб, имаше същото сърцевидно лице и Ливън сякаш видя Ким.

Сиси протегна ръце, за да прегърне децата, които се спуснаха към нея, и вдигна глава към Барб и Ливън.

— Пренасочих нашия телефон към твоя, Сис. Да знаеш, в случай че ти се обадят. — Барб не искаше да навлиза в подробности пред момчетата. А и не беше сигурна, че някой ще се обади.

— Звънни ми между двата полета — каза Сис.

Дейв подаде плик на Ливън.

— Тук има малко пари, около хиляда долара, не, не, вземи ги. Ще имате нужда от тях, когато стигнете там. За таксита и каквото потрябва. Вземи ги, Ливън.

Последваха силни прегръдки и пожелания за безопасен полет, думите „обичаме ви“ отекнаха в утринната тишина. Когато предната врата на къщата на Сиси и Дейвид се затвори, Ливън каза на Барб да си закопчае колана.

Излезе на заден от алеята, после зави по Бъркет Роуд и се насочи с пълна скорост към летище „Джералд Форд“.

— По-бавно, Ливън.

— Добре.

Но кракът му не се отлепи от педала на газта. Колата летеше по заснежената магистрала, но високата скорост и шофирането задържаха съзнанието му на ръба и не му позволяваха да се срине в бездната на отчаянието.

— Когато сменяме самолетите в Лос Анджелис, ще се обадя в банката — каза Ливън. — Ще говоря с Бил Мачио, за да ми даде заем срещу къщата, в случай че се нуждаем от пари в брой.

Той видя сълзите да капят в скута на Барб, чу потракването на клавишите върху органайзера й, докато изпращаше съобщения към всички членове на семейството, приятелите, работата. Както и на Ким.

Барб се обади на мобилния телефон на дъщеря си още веднъж, докато Ливън паркираше колата. Вдигна телефона към него, за да чуе как гласът на оператора казва: „Кутията със съобщения на Ким Макданиълс е пълна. Повече не можете да оставяте съобщения“.

Ливън и Барбара Макданиълс прекосиха със самолет разстоянието между Гранд Рапидс и Чикаго, а оттам отлетяха до Лос Анджелис, където почти веднага имаше връзка с полета до Хонолулу. Когато пристигнаха в Хонолулу, прекосиха тичешком летището, с билетите и личните карти в ръце, за да се качат на малкия самолет, който щеше да ги отведе до острова. Влязоха последни и се отпуснаха върху седалките точно когато вратите на малката машина се затвориха с трясък .

След четиридесет минути щяха да бъдат в Мауи.

Само четиридесет минути ги деляха от Ким.

Откакто бяха напуснали Гранд Рапидс, Ливън се бе унасял на няколко пъти в сън. Толкова много време му се губеше от среднощното телефонно обаждане, че всичко започваше да му се струва нереално.

В момента се самозалъгваха, че след време, когато всичко се изясни и се успокоят, ще се смеят на това как Ким ги бе изплашила и накарала да дойдат чак дотук. Щяха да показват на близките си снимка с Ким и изражението й „О, моля ви“ на нея и всички щяха да носят разноцветни гирлянди около врата, типични за щастливите туристи на Хаваите.

Но после страхът отново ги сграбчи.

Къде беше Ким? Защо не можеха да се свържат с нея? Защо не се бе обадила у дома или на мобилния на баща си?

— Мислех си за колелото — каза Барб, докато самолетът се издигаше над облаците.

Ливън кимна и взе ръката й.

Това, което наричаха „колелото“, беше започнало с друго ужасно телефонно обаждане, преди осем или девет години, от полицията. Тогава Ким беше на четиринадесет. Карала велосипеда си на връщане от училище, когато краят на дългия пухкав шал се закачил и увил около задната гума, задушавайки я и изхвърляйки я от седалката в крайпътната канавка.

Една жена, която минавала с колата си по шосето, спряла и намерила Ким, паднала в безсъзнание до едно дърво. Жената, Ан Клоси, се обадила на 911 и когато линейката дошла, парамедиците не могли да свестят момичето.