Джеймс Паттерсон - Плажът

Грубър говореше така, сякаш беше в кабинета си и търпеливо обясняваше работата си на Ливън.

— На тези снимки сме изпратили осем момичета — продължи тя, като изтъкваше за колко много хора отговаря, безбройните си задължения във връзка със снимките и как трябва всяка минута да е на снимачната площадка или да преглежда заснетия през деня материал…

Върху обсипаните й със злато ръце не се виждаше брачна халка. Барбара усети как главата й ще се пръсне. Дали имаше деца? Дали изобщо някога бе познавала дете? Едва ли Сузан Грубър имаше представа какво означава да имаш дете.

— Ние всички обичаме Ким — изтърси Каръл Суийни на Барб. — Аз… имах чувството, че Ким е в безопасност тук. Вечерях с една от манекенките. Искам да кажа, че Ким е толкова добро и отговорно момиче, никога не съм и допускала, че ще има причина да се тревожа за нея.

— Нямаше ме само минута — обади се Дел Суон и се разплака.

Сега на Барб й стана ясно защо Грубър бе довела всички тези хора. Барбара бе възпитана да бъде любезна с хората, но сега, след като вече нямаше смисъл да отрича очевидното, трябваше да им го каже.

— И никой от вас не е отговорен ? Затова ли сте дошли тук? За да ни кажете, че никой от вас не е отговорен за Ким?

Никой не посмя да срещне погледа й.

— Ние казахме в полицията всичко, което знаем — смънка Грубър.

Ливън се изправи, отпусна ръка на рамото на съпругата си и се обърна към хората от списанието:

— Моля ви, обадете ни се, ако научите нещо. Но точно сега бихме искали да останем сами. Благодаря ви.

— Ким ще се върне. Не се тревожете — рече Грубър, стана и преметна дръжката на чантата пред малките си гърди.

— Искате да кажете, че се надявате и се молите за това — вие, жалки и страхливи същества — заключи Барбара.

Един мъж стоеше сред тълпата репортери, която обсаждаше главния вход на „Уайли Принсес“ в очакване да започне пресконференцията.

Той се бе слял с множеството и със смачканите си дрехи приличаше на човек, излязъл от спален чувал. Спортни слънчеви очила закриваха половината му лице, въпреки че слънцето вече залязваше. Върху ръждиво кестенявата му коса бе нахлупена бейзболна шапка на „Доджърс“, модел на „Адидас“, носеше овехтели панталони с големи джобове, а отпред, върху раздърпаната евтина хавайска риза, висеше идеално копие на журналистически пропуск, който го идентифицираше като фотографа Чарлс Ролинс от „Толк Уийкли“ — издание, което не съществуваше.

Видеокамерата му обаче бе скъпа, последен модел „Панасоник“, с висока разделителна способност, чувствителен стерео микрофон и обектив „Лайка“, струващ повече от шест хиляди долара.

Той насочи камерата към главния вход на „Уайли Принсес“, където семейство Макданиълс заемаше местата си зад импровизираната катедра.

Докато Ливън нагласяше микрофона, „Ролинс“ изсвири през зъби кратка мелодийка. Изпитваше истинско удоволствие от себе си, дори Ким не би го познала, ако беше жива. Вдигна видеокамерата над главата си и записа поздрава на Ливън към представителите на пресата. Помисли си, че сигурно щеше да харесва семейство Макданиълс, ако ги познаваше. Мамка му, дори вече ги харесваше. И защо да не ги харесва?

Само ги погледни.

Сладката и енергична Барбара. Ливън със сърце на заслужил и храбър генерал. И двамата са солта на шибаната земя.

Бяха съсипани от мъка и ужасени, но при все това запазваха самообладание и с достойнство отговаряха на безчувствени въпроси от рода на: „Какво бихте казали на Ким, ако в момента ви слуша?“.

— Бих й казала: „Ние те обичаме, скъпа. Моля те, бъди силна “ — изрече Барбара с треперещ глас. — И на всички, които ни слушат: моля ви, предлагаме 25000 за информация, която би помогнала на дъщеря ни. Ако имахме милион, щяхме да го дадем…

В този момент явно дъхът не й достигна. Тя се обърна и Ролинс видя как вдиша дълбоко от инхалатор. Въпросите към родителите на супермодела продължаваха да валят: Ливън, Ливън! Поискаха ли ви откуп? Какво беше последното, което Ким ви каза?

Ливън се наведе към микрофоните и започна да отговаря търпеливо.

— Управата на хотела е осигурила гореща линия — завърши накрая и прочете номера.

Ролинс наблюдаваше как журналистите заподскачаха като летящи риби, крещейки въпроси, когато двамата Макданиълс слязоха от катедрата и се запътиха към фоайето на хотела.

Той погледна през обектива, приближи образите на съпрузите и видя някакъв мъж, донякъде знаменитост, да си проправя път през тълпата. Беше го виждал да представя книгите си по американската кабелна телевизия „Кейбъл Сателит Пъблик Афеърс Нетуърк“.