Джеймс Паттерсон - Плажът

— Когато стигнахме до мястото на произшествието, вече се смрачаваше. Валеше и наоколо бе притъмняло, но все пак имаше достатъчно светлина, за да се види, че колата бе поднесла извън шосето. Беше се блъснала в няколко дървета, прегазвайки ги като огромна двестатонна топка, след което се бе преобърнала. Обадих се по радиостанцията за помощ — продължих. — След това останах, за да разпитам свидетеля от другата кола, докато партньорът ми отиде до катастрофиралата, за да провери дали има оцелели. Свидетелят разказа как черният пикап „Тойота“ навлязъл в неговото платно, при това с висока скорост. Той се отклонил, черният пикап — също. Още не можеше да се опомни от преживения ужас. Докато описваше как тойотата направо излетяла от пътя, каза, че натиснал спирачките докрай… Самият аз бях усетил миризмата на изгоряла гума и бях видял следата й по асфалта. В този момент пристигнаха линейката и патрулната кола. Парамедиците извадиха трупа и ми казаха, че шофьорът е загинал при удара и с него не е имало други пътници. Докато отнасяха мъртвия мъж, аз се огледах за Денис. Беше на няколко метра извън шосето и аз го улових да поглежда крадешком към мен. Стори ми се странно, сякаш се опитваше да скрие нещо…

Внезапно се разнесе буен момичешки смях. Младоженка, заобиколена от шаферките си, мина през бара и излезе навън. Тя беше хубава блондинка, двадесетина годишна. А това бе най-щастливият ден в живота й, нали?

Барбара се извърна, за да погледне компанията, сетне отново насочи вниманието си към мен. Всеки би могъл да прочете в очите й какво изпитва. И на какво се надява.

— Продължавай, Бен — подкани ме тя. — Говореше за виновния поглед.

Разказах й как се обърнах, защото някой извика името ми, а когато отново погледнах нататък, партньорът ми затваряше багажника на нашата кола.

— Не попитах Денис какво прави, защото мислите ми бяха заети с предстоящите задачи. Имах да пиша доклади, чакаше ме доста работа. Трябваше да се заемем с идентифицирането на загиналия. Вършех си съвестно работата, Барбара — казах й сега. — Мисля, че е напълно естествено да блокираш нещата, които не желаеш да видиш. Трябваше още тогава и на място да говоря с партньора си, но не го сторих. Оказа се, че онзи кратък гузен поглед, който бях уловил, щеше да промени живота ми завинаги.

Една сервитьорка приближи и попита дали бихме искали да поръчаме нещо. Зарадвах се на прекъсването. Гърлото вече ме болеше от дългото говорене и имах нужда от почивка. И преди бях споделял това, но така и не успях да преодолея срама и позора.

Особено когато с нищо не ги бях заслужил.

— Разбирам, че ти е трудно, Бен — рече Ливън. — Но ние оценяваме готовността, с която разказваш за себе си. Важно е да чуем историята ти.

— Оттук започва трудната част — казах му.

Той кимна и въпреки че Ливън беше навярно само десетина години по-голям от мен, усещах бащината му загриженост.

Втората ми чаша сода пристигна и аз я разбърках със сламката. След това подех оттам, откъдето бях прекъснал:

— Минаха няколко дни. Жертвата на катастрофата се оказа дребен пласьор на наркотици, известен като Роби Снега, а в кръвта му бе открит хероин. Тогава се обади приятелката му. Казваше се Кари Уилс. Тя бе съсипана от смъртта на Роби, но нещо друго я притесняваше. Попита ме: „Какво е станало с раницата на Роби? Беше червена със сребрист отражател на гърба. Вътре имаше много пари“.

Е, ние не бяхме открили никаква червена раница и с колегите се шегувахме доста за смелостта на Кари да съобщи в полицията за откраднати пари от наркотици.

Но момичето беше доста убедително. Тя не знаела, че Роби е пласьор на наркотици. Казваше обаче, че той щял да купи няколко акра земя край езерото, за да построи там къща за двамата. Документите за банката и пълната сума за имота — сто хиляди долара — били в раницата, защото той отивал да приключи сделката. Тя сама ги била сложила там. Думите й бяха проверени.

— И така, ти си попитал партньора си за раницата? — досети се Барбара.

— Да, попитах го. А той ми отвърна: „Със сигурност не съм виждал никаква раница — нито зелена, нито червена, нито синя или розова“. По мое настояване отидохме в гаража за конфискувани коли, разглобихме пикапа на части, но не открихме нищо. После се върнахме при мястото на злополуката и на дневна светлина претърсихме цялата околност. Поне аз го направих. Според мен Дени само тръскаше клоните на дърветата и подритваше падналите листа. Тогава си спомних лукавия му и скришен поглед в нощта на инцидента. Когато се прибрах у дома след огледа, мислих дълго и анализирах. На следващия ден отидох при лейтенанта, за да поговорим неофициално. Казах му какво подозирам — че може би на мястото на катастрофата е имало сто хиляди долара в брой, за които никой не е докладвал.