Джеймс Паттерсон - Плажът

— Е, нямал си друг избор — обади се Ливън.

— Дени Карбоне беше старо куче с опит в полицията. Знаех, че ако разбере за разговора ми с лейтенанта, ще ме подгони. Затова реших да рискувам и да кажа всичко на шефа си. На следващия ден от отдел „Вътрешни разследвания“ претърсиха всички шкафчета в съблекалните. Познайте какво намериха в моето?

— Червена раница — каза Ливън.

Вдигнах палец в знак, че е отгатнал.

— Червена раница със сребрист отражател, документи от банката, хероин и десет хиляди долара в брой.

— О, боже! — възкликна Барбара.

— Предоставиха ми избор. Да си подам оставката или да има процес. Щяха да съдят мен . Знаех, че няма начин да спечеля в съда. Щеше да бъде: „той каза“ и доказателството, остатъкът, от което бе намерен в шкафчето ми. А най-лошото беше, че щях да бъда изкупителната жертва, защото лейтенантът беше комбина с Дени Карбоне.

Това бе един от най-лошите дни в живота ми, по-голяма част от илюзиите ми бяха разбити. Разделих се със значката, оръжието и част от самоуважението си. Бих могъл да се боря, но не исках да рискувам и да отида в затвора заради нещо, което не бях извършил.

— Много тъжна история, Бен — заключи Ливън.

— Да. След това знаете как продължи. Преместих се в Ел Ей. Постъпих на работа в „Лос Анджелис Таймс“. Написах няколко книги.

— Доста си скромен — отбеляза Барбара и ме потупа по ръката.

— Занимавам се с писане, но всъщност не съм писател.

— А какъв си? — попита тя.

— В момента се опитвам да бъда добър репортер. Дойдох в Мауи, за да разкажа историята на дъщеря ви и в същото време искам тя да завърши с щастлив край. Искам да съм свидетел на всичко, да го отразя, да бъда тук, за да споделя хубавите чувства, когато Ким се завърне жива и здрава. Ето това съм аз.

— Вярвам ти, Бен — рече Барбара и Ливън кимна в знак на съгласие.

Както вече казах, и двамата бяха много мили хора.

Амстердам. Пет и двадесет следобед. Ян ван дер Хойвел седеше в офиса си на петия етаж и чакаше времето да мине. Сградата имаше типичния за града покрив на скосени секции е триъгълно сечение. Изгледът се простираше към върховете на дърветата покрай канала, в който плаваше туристическо корабче. Вратата на офиса се отвори и влезе Миеке — хубавка девойка на двадесет години с къса тъмна коса, облечена в минипола и впито сако. Дългите й крака се подчертаваха от елегантни боти с връзки. Момичето сведе очи и промълви, че ако шефът й не се нуждае от услугите й, тя смята да си тръгне.

— Приятна вечер — пожела й Ван дер Хойвел.

Той я изпрати до вратата, заключи след нея, върна се на мястото си край дългата чертожна дъска и погледна надолу към улицата, която се извиваше покрай Кайзерсграхт Канал. Видя как Миеке се качи в реното на приятеля си и колата потегли.

Чак тогава Ван дер Хойвел включи компютъра. До телеконференцията оставаха още четиридесет минути, но той искаше да установи връзка по-рано, за да успее да запише процеса. Натисна няколко клавиша и лицето на приятеля му се появи върху екрана.

— Хорст, тук съм — рече той.

В същия момент русокоса жена на четиридесет години отпочиваше на палубата на дългата си тридесет и шест метра яхта, закотвена в Средиземно море, близо до Портофино. Тя бе изработена по поръчка от алуминий с висока степен на якост и имаше шест каюти, апартамент и видеоконферентна зала в салона, който обикновено се използваше като кино.

Жената напусна компанията на младия си капитан и слезе по стълбите до каютата си. Извади едно сако на „Версаче“ от гардероба и го облече върху горнището без гръб. После прекоси коридора, влезе в конферентната зала и включи компютъра си. Когато връзката по кодираната линия се осъществи, тя се усмихна в уебкамерата.

— Джина Праци на линия, Хорст. Как се чувстваме днес?

На разстояние четири часови пояса, в Дубай, висок мъж с брада, облечен в дрехи, традиционни за Близкия изток, излезе от джамията и забърза към малък ресторант, разположен по-надолу по улицата. Поздрави собственика и продължи през кухнята, изпълнена с уханията на чесън и розмарин.

Бутна настрани тежката завеса, слезе по стълбите до сутерена и отключи масивна дървена врата, водеща към частна стая.

В Хонконг, в квартал „Виктория Пийкс“, млад химик включи компютъра си. Беше двадесетина годишен, с коефициент на интелигентност 170. Докато софтуерът се зареждаше, мъжът се загледа през остъклената стена надолу към дългия склон, покрай върховете на цилиндричните многоетажни сгради и отвъд тях, към ярко осветените кули на Хонконг. Беше необичайно ясно за това време на годината и погледът му се рееше от пристанището към светлините на Каулун. Компютърът изписука и вниманието му се насочи към спешната среща на Алианса.