Джеймс Паттерсон - Плажът

На трепкащата светлина от свещта в стъклена купа се обадих на Аманда.

Двамата бяхме заедно почти две години. Тя е с пет години по-млада от мен, майстор сладкар, и както сама се описва — рокерка. Това означава, че когато й се прииска да изпусне малко пара, насъбрала се в кухнята, яхва своя „Харли Дейвидсън“ — истинска антика — и го подкарва с пълна скорост по калифорнийската магистрала. Манди е не само умна и прекрасна, но когато я погледна, разбирам за какво са всички онези рокендрол песни за туптящи сърца и „ще те обичам до края на дните си“.

Точно в този момент жадувах да чуя сладкия й глас и тя не ме разочарова — отговори при третото позвъняване. След първоначалната размяна на поздрави я подканих да ми разкаже как е минал денят й в „Интермецо“.

— Беше скапано, Бенджи. Реми за пореден път уволни Роко — рече Аманда и продължи със силен френски акцент: — „Какво трябва да ти кажа, за да те накарам да мислиш като главен готвач? Това е отвратително! Прилича на курешка на гълъб“. След което последваха най-малко дванадесет „ох и ах!“. — Тя се засмя и продължи: — След десет минути отново го назначи. Както обикновено. За капак аз загорих крем брюлето. „По дяволите, Ахмана-ах, mon Dieu . Ти ме поооодлудяваш“. — Тя отново се засмя. — А ти как си, Бенджи? Ще напишеш ли историята си?

— Прекарах по-голямата част от деня с родителите на изчезналото момиче. Те разговаряха с мен.

— О, боже! Сигурно е било доста тъжно?

Предадох накратко на Манди интервюто си с Барбара, споделих й колко много съм харесал двамата Макданиълс и че те имат още две деца — момчета, които са осиновили от руско сиропиталище.

— По-големият им син бил полужив от глад и липса на грижи, когато полицията в Санкт Петербург го намерила. По-малкият се е родил с вродени аномалии, тъй като майка му била алкохоличка. Ким решила да стане педиатър заради братята си.

— Бен, скъпи?

— Да? Да не би да прекъсва?

— Не, чувам те добре. А ти чуваш ли ме?

— Идеално.

— Тогава слушай. Бъди внимателен, ще бъдеш, нали?

Жегна ме леко раздразнение. Аманда притежаваше необикновена интуиция, но аз не се намирах в опасност.

— Да внимавам за какво?

— Спомняш ли си, когато онази вечер забрави куфарчето с всичките си бележки за историята на Донато?

— Ще ми напомниш за автобуса, нали?

— След като го спомена.

— Тогава бях омагьосан от теб, глупачето ми. Гледах в теб, когато слизах от тротоара. Ако беше тук сега, би могло отново да се случи.

— Това, което искам да ти кажа, е, че сега звучиш по същия начин, както тогава.

— Така ли?

— Да, нещо подобно. Така че бъди внимателен, става ли? Бъди винаги нащрек и се оглеждай на двете страни.

На няколко метра от мен една двойка чукна чашите си в наздравица. Държаха ръцете си през масата. Младоженци, помислих си.

— Липсваш ми — казах в телефона.

— Ти също ми липсваш. Пазя леглото топло за теб, така че се връщай по-скоро.

Изпратих въздушна целувка на момичето си в Ел Ей и й пожелах лека нощ.

В 7:15 сутринта в понеделник Ливън наблюдаваше как шофьорът спира черния седан пред главния вход на хотел „Уайли Принсес“. Той се настани на предната седалка, докато Хокинс и Барбара се качиха отзад. Когато всички врати се затвориха, Ливън каза на Марко да ги закара в полицейския участък в Кихей.

По време на пътуването слушаше малко разсеяно, докато Хокинс му шепнеше в ухото как да се държи в полицията. Посъветва го да им съдейства, да се постарае да предразположи полицаите и да не се държи войнствено, защото това ще бъде в негов ущърб.

Ливън кимна, изръмжа няколко пъти „ъхъ“, но съзнанието му бе заето с други неща и ако някой го попиташе, не би могъл да опише пътя между хотела и полицейския участък. Мислеше най-вече за предстоящата среща с лейтенант Джеймс Джаксън.

Върна се към настоящето чак когато Марко паркираше колата пред малкия търговски център и изскочи навън още преди седанът да спре. Насочи се директно към помещението на полицейския участък. То беше с размерите на кутия за обувки, а входът бе заврян между студио за татуировки и пицария.

Стъклената врата бе заключена. Ливън натисна нетърпеливо бутона на интеркома и съобщи името си, след което уведоми женския глас, че има насрочена среща за осем с лейтенант Джаксън. Чу се бръмчене, вратата се отвори и тримата влязоха.

Участъкът се стори на Ливън като градски микробус. Стените бяха в избеляло зелено, подът — застлан с линолеум, а по дължината на коридора бяха подредени пластмасови столове.