Джеймс Паттерсон - Плажът

Барбара му заяви, че Ким е отлична студентка. Че е спонсор на Християнския фонд за гладуващите деца в Еквадор. Че е дори прекалено отговорна и самият факт, че още не е отговорила на обажданията им, е изключително нетипичен за нея и достатъчно основание за тревога.

Джаксън я изслуша с отегчена физиономия.

— Да, сигурен съм, че тя е истински ангел — заключи. — С нетърпение очаквам деня, когато ще дойде някой родител и ще ми каже, че детето му е наркоман или курва.

Ливън скочи от стола, Джаксън се изправи секунда след него, ала Ливън имаше предимство. Удари с длани набитите рамене на лейтенанта и го запрати право към стената. Чу се шумен трясък, какъвто можеше да се очаква, когато осемдесет и два килограма, или приблизително толкова, живо човешко тегло се използва като топка за разбиване на стена — и по пода се посипаха табелки и снимки.

Джаксън беше по-едър и по-млад, но Ливън беше побеснял и нищо не можеше да го спре. Протегна се, сграбчи полицая за реверите на сакото и отново го запрати към стената. Последва още един ужасен трясък и главата на Джаксън отскочи от стената. Видях как той се олюля, опита да се улови за облегалката на стола си, който обаче се преобърна и лейтенантът се свлече за трети път на пода.

Беше грозна сцена още преди заключителните думи на Ливън.

Той се втренчи в проснатия Джаксън и рече:

— По дяволите, чувствам се страхотно. Кучи син!

Една набита полицайка се спусна към вратата, докато аз стоях като закован и се опитвах да осъзная видяното — Ливън бе нападнал полицай , бе го ударил и съборил на земята, после го бе наругал, заявявайки накрая, че се е почувствал страхотно .

Сега Джаксън вече се бе изправил на крака, Ливън дишаше тежко, а полицайката крещеше:

— Хей, какво става?

— Всичко е наред, Мили — отвърна Джаксън. — Изгубих равновесие. Май ще се нуждая от нов стол — отпрати я той, сетне се обърна към Ливън, който му крещеше:

— Не разбра ли какво ти казах? Казах ти — миналата нощ ! Обадиха ми се в Мичиган. Мъжът каза, че е отвел дъщеря ми, а ти се опитваш да изкараш Ким курва?

Джаксън оправи сакото и вратовръзката си, после вдигна стола. Лицето му бе зачервено и изкривено от гняв. Той размаха счупения стол и на свой ред закрещя на Ливън:

— Ти си луд, Макданиълс! Осъзнаваш ли какво направи току-що, тъп шибаняк? Искаш да те арестувам ли? Искаш ли? Мислиш се за корав пич? Искаш ли да разбереш колко съм корав аз? Мога да тикна задника ти в килията за това, знаеш ли го?

— Да, хвърли ме в затвора, проклет да си! Направи го, защото иначе ще разкажа на всички как си се отнесъл с нас. Що за простак и грубиян си!

— Ливън, Ливън — улови го за ръката Барбара, опитвайки се да го укроти. — Престани, Ливън. Овладей се. Моля те, извини се на лейтенанта.

Джаксън дотъркаля стола си до бюрото и седна.

— Макданиълс, не се опитвай отново да ми посегнеш. Ще имам предвид, че не си на себе си и в доклада си ще омаловажа случилото се преди малко. А сега сядай, преди да съм размислил и да те арестувам.

Ливън още беше запъхтян, но Джаксън посочи към столовете и двамата с Барбара седнаха.

Полицаят докосна тила си, разтри лакът и заговори:

— При половината от случаите, когато някое дете изчезне, поне единият от родителите знае какво се е случило. Понякога — и двамата. Исках да разбера вие от кои сте.

Ливън и Барбара го зяпнаха невярващо. Всички разбрахме. Джаксън ги бе провокирал, за да види как ще реагират.

Всичко е било изпит. И те го бяха издържали. Така да се каже.

— Разследваме този случай от вчера сутринта. Макданиълс, както ти казах, когато ми се обади — Джаксън изгледа кръвнишки Ливън, — ние се срещнахме с хората от „Спортинг лайф“, както и с администратора и персонала на бара в „Принсес“. Но не успяхме да разберем нищо от тях.

Джаксън отвори чекмеджето на бюрото и извади мобилен телефон — една от онези тънки джаджи, дето са по-умни и от теб: правят снимки, пращат имейли и те осведомяват кога ти е свършил бензинът.

— Това е телефонът на Ким. Намерихме го на плажа зад „Принсес“. Прегледахме данните и открихме доста телефонни обаждания до Ким от мъж на име Дъг Кахил.

— Кахил? — повтори Ливън. — Дъг Кахил беше приятел на Ким. Живее в Чикаго.

Джаксън поклати глава.

— Обадил се е на Ким от Мауи . Звънял й е на всеки час, докато кутията със съобщенията се е препълнила и е спряла да приема.

— Казвате, че Дъг е тук? — попита Барбара. — Че в момента е в Мауи?