Джеймс Паттерсон - Плажът

Ливън каза на Гюс, че двамата с Барб имат резервация за една нощ, а Гюс осведоми Ливън, че трябва да плати пълната сума, преди да му даде ключовете — такива били правилата.

Ливън даде на мъжа деветдесет долара в брой.

— Ако се откажете, платената сума не се връща. Трябва да освободите стаята в дванадесет, без изключения.

— Търсим гост на хотела на име Питър Фишър — рече Ливън. — Има австралийски акцент или може би южноафрикански. „Пий-та Фиш-а“. Знаете ли номера на стаята му?

Служителят прелисти регистрационната си книга.

— Не всички се подписват. Ако идва цяла група, регистрираме само този, който плаща. Не виждам никакъв Питър Флейшър.

— Фишър.

— Все едно, не виждам такова име. Повечето гости се хранят на вечеря в ресторанта. Шест долара, три блюда. Попитайте там малко по-късно и може да го откриете. — Гюс се втренчи в Ливън. — Аз ви познавам. Вие сте родителите на онази манекенка, която беше убита в Мауи.

Ливън усети как кръвното му се повишава с шеметна бързина и се запита дали днес не му е писано да получи инфаркт.

— Къде сте чули това? — рязко попита той.

— Какво искате да кажете? Съобщиха го по телевизията. Имаше го и във вестниците.

— Тя не е мъртва — заяви Ливън.

Взе ключовете и следван от Барб, се изкачи до третия етаж. Когато отвориха вратата на стаята, пред очите им се разкри ужасяваща гледка: пружините на двете малки легла стърчаха през сивите чаршафи, душкабината чернееше от мръсотия, щорите бяха покрити с дебел слой прах, а килимът и Дамаската на мебелите изглеждаха лепкави и влажни.

Над умивалника висеше табела: Моля, почистете след себе си. Тук няма камериерка.

Барбара погледна безпомощно към съпруга си.

— След малко ще слезем долу за вечеря и ще поговорим с хората. Не е нужно да оставаме. Може да се върнем обратно.

— След като намерим този Фишър.

— Разбира се — кимна Ливън, но си мислеше: Ако вече не си е тръгнал. Ако цялата работа не е някакъв номер, както ги бе предупредил лейтенант Джаксън още първия ден, когато се запознаха.

Анри не разчиташе само на дрехите; нито на каубойските ботуши, камерата или широките тъмни очила. Облеклото беше важно, но изкуството на дегизировката се състоеше в жестовете, както и в умението да се превъплъщаваш. Това, което определяше Анри като първокласен хамелеон, бе талантът му да се превръща в човека, чийто образ пресъздаваше.

В шест и половина същата вечер той влезе в неугледната трапезария на хотел „Камехамеха“. Беше облечен в джинси и летен син пуловер от фин кашмир, с навити ръкави. Краката му бяха обути в италиански мокасини без чорапи, на китката проблясваше златен часовник, а върху лявата ръка — брачна халка. Косата му, със сребристи нишки, бе пригладена назад, а очилата без рамки подсилваха впечатлението за влиятелна светска персона.

Той огледа дървените колони, гредите по тавана, грубия дървен под, редиците маси, сгъваемите столове и бюфета с горещи блюда. Нареди се на опашката и си взе чиния с някаква яхния, преди да се запъти към ъгъла, където край една маса седяха Барбара и Ливън пред недокосната храна.

— Може ли да седна при вас? — попита учтиво той.

— Ние тъкмо тръгвахме — отвърна Лнвън, — но ако сте достатъчно смел, за да ядете това, нямаме нищо против.

— Какво, по дяволите, мислите, че е? — попита Анри и придърпа стола до Ливън. — Животно, зеленчук или минерал?

Ливън се засмя.

— Казаха ми, че е говеждо задушено, но не бих се осмелил да го потвърдя.

Анри протегна ръка.

— Андрю Хигинс. От Сан Франциско.

Ливън пое ръката му и представи Барб и себе си.

— Май ние сме единствените американци сред тълпата туристи. Знаехте ли що за дупка е това, когато си запазихте стая?

— Всъщност не съм отседнал тук. Търся дъщеря си. Лори току-що се дипломира в „Бъркли“ — рече скромно той. — Казах на жена си, че сигурно си прекарва страхотно на някой къмпинг в компанията на свои съвипускници и приятели, но от няколко дни не се е обаждала у дома. По-точно — една седмица. И майка й се побърква от притеснение заради онази бедна манекенка, която е изчезнала, нали знаете, в Мауи.

— Това е нашата дъщеря, Ким. Манекенката, която е изчезнала — осведоми го Барбара.

Анри, който тъкмо ровеше с вилица в чинията си, вдигна сепнато глава.

— О, боже ! Съжалявам. Много съжалявам . Не зная какво да кажа. Сигурно не сте на себе си?

— Чувстваме се ужасно — поклати глава Барб, свела поглед към масата. — Молим се. Опитваме се да спим. Да запазим разума си и да не полудеем.