Джеймс Паттерсон - Плажът

Огледа отново местността, шосето, после бреговата линия. Доволен, че наоколо е пусто, взе брезентовата торба от задната седалка и я захвърли под крайпътните трънаци, преди да се върне при колата.

Обиколи седана, като се навеждаше над всяка гума, намали налягането от 2,4 атмосфери до 0,6, удари с длан багажника, докато минаваше покрай него, сетне отвори предната врата откъм мястото до шофьора. Пресегна се към жабката, изхвърли инструментите на пода и извади отдолу десетсантиметров ловджийски нож. Стисна го в дланта си. Имаше чувството, че се е сраснал с ръката му.

Грабна ключовете и отвори багажника. Бледата лунна светлина освети Барбара и Ливън.

— Как се чувстват пътниците отзад в туристическа класа? — попита Анри.

Барбара нададе силен вик, който секна, когато убиецът притисна ножа до гърлото й.

— Барб, Барб . Спри да крещиш. Тук никой не може да те чуе, освен мен и Ливън, така че престани с театралниченето, става ли?

От гърлото на Барбара излезе накъсано хриптене, последвано от немощен вик.

— Какво, по дяволите, правиш, Хигинс? — заговори Ливън и извъртя тялото си, за да може да вижда лицето на похитителя. — Аз съм разумен човек. Обясни какво искаш.

Анри притисна два пръста под носа си, имитирайки мустаци. Сниши гласа си и го удебели.

— Разбира се, че ще го направя, господин Макданиълс. Вие сте на първо място сред приоритетите ми.

— Мили боже! Ти си Марко ? Ти си той! Не мога да повярвам. Защо ни изплаши така? Какво искаш?

— Искам да се държиш прилично, Ливън. Ти също, Барб. Но ако не сте послушни, ще бъда принуден да взема строги мерки. Бъдете добрички и ще ви преместя в първа класа. Става ли?

Анри сряза найлоновото въже около краката на Барбара и й помогна да излезе от багажника и да се настани на задната седалка. След това се върна за Ливън, сряза и неговите въжета и отведе петдесетгодишния мъж до нея, където закопча и двамата с коланите.

След това се настани зад волана. Заключи вратите, намали осветлението, пресегна се към камерата зад огледалото за обратно виждане и я включи.

— Ако желаете, можете да ме наричате Анри — обърна се към двамата Макданиълс, които се взираха в него с широко отворени очи. Бръкна в джоба на анорака си, извади оттам изящен дамски часовник във форма на гривна и го размаха пред тях. — Виждате ли? Както ви обещах. Часовникът на Ким. Разпознавате ли го?

Пъхна го в джоба на Ливън.

— А сега — продължи Анри — бих искал да ви обясня какво става и защо трябва да ви убия. Освен ако преди това не пожелаете да ви отговоря на някои други въпроси.

Когато се събудих онази сутрин и пуснах местните новини, Джулия Уинклър беше централна тема. Болезнено красивото й лице изпълни екрана, а под снимката течеше надпис с удебелени букви: „Супермодел намерена мъртва“.

Как е възможно Джулия Уинклър да е мъртва?

Скочих от леглото, увеличих звука и се втренчих в следващата снимка — тази, на която Ким и Джулия позираха заедно за фотосесия на „Спортинг лайф“. Засмените им красиви лица бяха допрени едно до друго — и двете искрящи от живот.

Телевизионният говорител повтори горещата новина „за тези, които току-що са включили телевизорите си“.

Взирах се в екрана и се опитвах да асимилирам подробностите: трупът на Джулия Уинклър е бил намерен в стая в „Айланд Брийзис“, петзвезден хотел в Ланаи. Чистачката изхвърчала от стаята, крещейки, че имало удушена жена — цялата й шия била в синини, а чаршафите — подгизнали от кръв.

Следващият материал беше интервю със сервитьорката Ема Лоран. Предишната вечер тя обслужвала масите в ресторанта и разпознала Джулия Уинклър. Според жената манекенката вечеряла с хубав мъж, около тридесет и пет годишен, от бялата раса, с кестенява коса и хубава фигура.

— Определено хващаше окото — отбеляза сервитьорката.

Придружителят на Уинклър подписал чека с номера на стая 412, където бил отседнал Чарли Ролинс. Оставил щедър бакшиш, а Джулия дала на сервитьорката автограф. С лично посвещение. На Ема от Джулия. Ема вдигна подписаната салфетка пред камерата.

Извадих кутийка безалкохолно и я отворих, без да отделям поглед от екрана на телевизора, където в момента предаваха на живо от хотел „Четири сезона“. Навсякъде се виждаха полицейски коли, от радиостанциите им се чуваха възбудени гласове и прашене. Камерата се спря върху репортер от местния канал на Ен Би Си.

Кевин дьо Мартен беше уважаван журналист, който през 2004 г. бил прикрепен към военно поделение в Ирак. Сега стоеше с гръб към импровизираната бариера, дъждът се сипеше кротко върху лицето и брадата му, а палмовите листа се поклащаха драматично зад него.