Джеймс Паттерсон - Плажът

— За бога, Джулия. Покажи малко класа.

Джулия изпищя и се замята ожесточено, като се опитваше да се освободи. Тялото й имаше по-голям обхват на движение, отколкото Анри очакваше. Лакътят и се сблъска с ръката му и ножът отскочи настрани. Джулия напълни дробовете си с въздух и нададе ужасяващ писък.

Не му оставяше никакъв избор. Не беше елегантно, но нямаше нищо по-добро. Ръцете му се сключиха около шията на младата жена и я разтърсиха. Тя се задави и започна да се мята, докато той изстискваше дъха й. Контролираше всяка последна секунда от живота й, пускаше и стискаше отново и отново — докато накрая тя утихна. Защото беше мъртва.

Анри дишаше тежко, когато се надигна от леглото и прекоси стаята, за да отиде до камерата.

Наведе обектива напред, сложи ръце на коленете си и се ухили:

— Стана по-добре, отколкото го бях планирал. Джулия изпълни финалната си сцена блестящо и с размах. Направо я обичам. Всички ли са щастливи?

Анри тъкмо излизаше изпод душа, когато на вратата се почука. Дали някой бе чул писъците на Джулия?

— Почистване! — извика глас.

— Върви си! — извика той. — Не безпокой. Не можеш ли да четеш табелата ?

Анри завърза колана на халата си, отиде до стъклените врати в другия край на стаята, отвори ги и излезе на балкона.

Пред погледа му се разкри истинска райска гледка. Птиците чуруликаха сред дърветата, ананасите растяха в лехите си, деца тичаха по пътеките край басейна, служителите на хотела разпъваха шезлонги. Зад басейна проблясваха сините вълни на океана, а слънцето пръскаше щедро топлина и светлина. Поредният идеален ден на Хаваите.

Нямаше сирени. Нито мъже в черно. Никаква опасност на хоризонта.

Всичко беше добре.

Анри извади мобилния си телефон, отиде до леглото и покри трупа на Джулия със завивките. Беше почистил стаята — бе избърсал педантично всички дръжки на вратите, всяка повърхност. Пусна телевизора, докато се обличаше в дрехите на Чарли Ролинс. Лицето на Роса Кастро му се усмихваше от телевизионния екран, сладко дете, сетне продължи историята на Ким Макданиълс. Нямаше новини, но търсенето продължаваше.

Къде беше Ким? Къде, къде би могла да бъде?

Анри опакова багажа си и огледа, за да провери дали не е пропуснал нещо. Остана доволен, сложи си широките тъмни очила на Чарли, нахлупи бейзболната шапка, метна брезентовата торба на рамо и напусна стаята.

На път за асансьора мина покрай количката на чистачката и подвикна на набитата афроамериканка, която работеше с прахосмукачката:

— Аз съм в 412.

— Вече мога ли да почистя? — попита тя.

— Не, не. Моля, изчакайте още няколко часа. — Той се извини за неудобството и добави: — Оставил съм нещо за теб в стаята.

— Благодаря — усмихна се жената, а Анри й смигна и се запъти надолу към великолепното като кутийка за скъпоценности фоайе, където птиците влитаха от едната страна и излитаха през другата.

Той уреди сметката си на рецепцията, после помоли да го закарат до хеликоптерната площадка. Докато една от количките за голф на хотела го возеше гладко по зелената морава, вече планираше следващия си ход. Вятърът подухваше и разпръскваше облаците към морето.

Анри даде бакшиш на шофьора и се затича към хеликоптера е шапка в ръка.

Качи се и размени кратък поздрав с пилота. После се излегна на седалката и докато машината се издигаше, направи няколко снимки на острова с фотоапарат „Сони“, както би сторил всеки турист. Но всичко беше само шоу. Великолепието на Ланаи не можеше да впечатли Анри.

Когато хеликоптерът кацна в Мауи, той проведе важно телефонно обаждане.

— Господин Макданиълс? Вие не ме познавате. Казвам се Питър Фишър — рече той с лек австралийски акцент. — Имам да ви кажа нещо за Ким. Освен това часовникът й е у мен — „Ролекс“.

Хотел „Камехамеха“ 13 13 По името на първия хавайски крал. — Б.пр. е бил построен в началото на XIX век. Ливън си помисли, че му прилича на пансион — заради малките бунгала, които го заобикаляха, и плажа, простиращ се до шосето. В далечината сърфистите се носеха по вълните в очакване на най-голямата .

Ливън и Барбара прескочиха струпаните туристически раници и се качиха по стъпалата към главната сграда. Мрачното фоайе, чиито стени бяха покрити с дървена ламперия, миришеше на влага и плесен, но във въздуха се усещаше и лека миризма на марихуана.

Мъжът зад гишето имаше вид на човек, който се е къпал преди стотина години, и то в морето; очите му бяха кървясали, а мазната му коса бе сплетена в плитка, по-дълга от тази на Барб. Върху мръсната тениска с глава на бик на фона на американското знаме се мъдреше табелка с надпис: „Гюс“.