Джеймс Паттерсон - Плажът

— Това е всичко, което знаем — каза Дьо Мартен. — Деветнадесетгодишната Джулия Уинклър, супермодел, споделяла една стая с изчезналия топмодел Ким Макданиълс. Тази сутрин тя бе намерена мъртва в стая, регистрирана на името на Чарлс Ролинс от Локсахачи, Флорида.

Дьо Мартен добави, че Чарлс Ролинс не е бил в стаята си, че го търсят, за да го разпитат, и всяка информация за него ще се приема на телефон, чийто номер бе изписан в дъното на екрана.

Опитах се да осмисля потресаващата история. Джулия Уинклър беше мъртва. Имаше и заподозрян, който бе изчезнал. Или както полицаите обичаха да казват: беше духнал .

Телефонът иззвъня до ухото ми и здравата ме стресна. Сграбчих слушалката.

— Ливън?

— Обажда се Дан Арънстейн. Този, който ти попълва чека със заплатата. Хокинс, следиш ли историята с Уинклър?

— Да. Точно сега работя по случая. Ако, разбира се, затвориш и ме оставиш на спокойствие.

Отново се обърнах към телевизора. Върху екрана се виждаха местните новинарки Трейси Бейкър и Канди Кекоолани, а в ъгъла имаше снимка на ново лице от Вашингтон. Бейкър питаше бившия профайлър от ФБР Клинт ван Зан:

— Възможно ли е убийствата на Роса Кастро и Джулия Уинклър да са свързани? Всичко това дело ли е на сериен убиец?

Двете силни и ужасяващи думи. Сериен убиец. Сега историята на Ким придобиваше глобален размер. Целият свят щеше да се фокусира върху Хаваите и мистерията около смъртта на двете красиви момичета.

Бившият агент Ван Зан подръпна ухото си и отвърна, че обикновено серийните убийци имат свой почерк и предпочитан метод на убийство.

— Роса Кастро е била удушена, но с въжета — продължи той. — По същество обаче методът на убийството е удавяне . Без да съм разговарял с патолога, единствено по думите на свидетелката, мога да кажа, че Джулия Уинклър е била удушена с ръце. Твърде рано е да се твърди, че убийствата са дело на един и същи човек. Но ще отбележа, че удушаването с ръце означава, че убиецът има лично отношение към жертвата. Той получава много по-голямо удоволствие така, отколкото ако я застреля, защото смъртта е бавна и мъчителна.

Ким. Роса. Джулия. Дали имаше съвпадение, или бяхме свидетели на ужасяващи престъпления? Отчаяно исках да говоря с Барбара и Ливън, да се свържа с тях, преди да научат за Джулия по новините, да ги подготвя по някакъв начин… но не знаех къде са.

Барбара ми се бе обадила вчера сутринта, за да ми каже, че двамата с Ливън заминават за Оаху, за да проверят нещо, което вероятно било „лъжлива следа“. Оттогава не ги бях чувал.

Намалих звука на телевизора, позвъних на мобилния телефон на Барбара и когато тя не се обади, затворих и се обадих на Ливън. Той също не отговори. След като оставих съобщение, опитах да се свържа и с шофьора им. Включи се гласовата поща на Марко и аз оставих телефонния си номер и му казах да ми се обади спешно.

Взех душ и бързо се облякох. Опитвах се да събера мислите си. Имах усещането, че нещо важно ми се изплъзва, но не можех да разбера какво.

Също като конска муха, която не можеш да убиеш. Или едва доловим мирис на газ, който не можеш да разбереш откъде идва. Какво пропусках?

Отново опитах да се свържа с Ливън и когато чух гласовата поща, се обадих на Еди Кеола. Той би трябвало да знае как да открия Барбара и Ливън.

Нали това му беше работата.

Кеола излая името си в телефона.

— Еди, Бен Хокинс се обажда. Гледа ли новините?

— По-лошо от това. Видях го на живо.

Детективът ми каза, че бил в „Айланд Брийзис“, откакто новината за смъртта на Джулия Уинклър стигнала до полицията. Видял как изнасят трупа и говорил с полицаите, дошли на местопрестъплението.

— Приятелката на Ким е била убита. Можеш ли да повярваш? — рече Кеола.

Казах му, че не съм могъл да се свържа със семейство Макданиълс, нито с шофьора им и го попитах дали знае къде са отседнали Барб и Ливън.

— В някакъв долнопробен хотел на източния бряг на Оаху. Барб ми каза, че не знае името.

— Може би проявявам параноя — рекох, — но съм разтревожен. Не е типично за тях да изчезват така.

— Ще се срещнем в хотела им след час — каза Кеола.

Пристигнах в „Уайли Принсес“ малко преди осем сутринта. Бях се запътил към рецепцията, когато чух Еди Кеола да вика името ми. Той прекоси с бързи крачки мраморното фоайе. Изрусената му коса бе мокра и разрошена, а лицето — изпито от умора.

Мениджърът на хотела беше млад мъж с модна връзка за сто долара, а върху табелката, забодена на ревера на синьото габардинено сако, пишеше: Джош Роджърс.