Уилл Лэвендер - Превъзходство

Ректорът мълчеше. Щом избягваше отговора, всичко й стана ясно.

— Нека ви обясня какво знаем — продължи Райс.

Разказа й известните подробности: обърнатият с главата надолу дом на Майкъл Танър, разхвърляните из библиотека книги, имитацията на следи от борба, кърваво петно на Роршах на стената с кръвната група на младия професор, старателно подредените по пода книги, Сали Танър, която открила трупа на мъжа си, когато се прибрала. Всичко, разбира се, й беше до болка познато. „Университетът «Дюмант» — помисли Алекс. — Имитира убийствата в «Дюмант». Мили боже!“

— Полицията започна разследване — каза Райс. — Засега има съвсем малко улики. Смятат, че всичко по местопрестъплението е внимателно и нарочно пренаредено. Няма следи от влизане с взлом, затова хипотезата им е, че доктор Танър е познавал нападателя.

Алекс почти го чу как премигна.

— Какво означава това?

— Може и нищо да не означава. Възможно е професорът да е ядосал някой студент или пък някой е знаел какво му се е случило, докато е учил в този колеж. Но като се има предвид станалото с жертвите в „Дюмант“ преди двайсет и седем години… Взимаме всичко предвид, разбира се.

Всичко. Думата я потресе. Всъщност той имаше предвид всички.

— Учебното ни заведение е малко, доктор Шипли. Много добре го знаете. Не сме Харвард. Мащабите ни винаги са ни определяли. В брошурите предпочитаме да се наричаме „старомодно чаровни“ и го казваме без ирония. Вярваме в независимостта си. Нищо подобно не се е случвало досега в Джаспър. Всички са в шок.

— Говорихте ли с Ричард Олдис? — попита тя.

Отново мълчание. Тя разбра какво означава тази тишина.

— Точно затова ви се обаждам — каза Райс. — Мислехме си, че може би вие ще се свържете с него.

По-късно двамата с Питър лежаха в леглото.

— Не си длъжна да отидеш — каза Питър.

— Напротив.

— Никой не е длъжен да прави нищо, което не иска, Алекс.

Тя не му отговори. Знаеше колко невярно е това твърдение.

Той завря лице в косата й и дъхът му опари ухото й. Обикновено това я възбуждаше, но тази вечер я подразни. От уредбата се чуваха „Кемикъл Бръдърс“. Живееха като студенти и Питър не си представяше нищо друго. Но напоследък на Алекс започна да й се иска нещо по-различно. Нещо по-дълбоко. Знаеше, че няма да е с него. Може винаги го бе знаела.

— Как така никога не говориш за миналото си? — попита я Питър.

— И какво има да се говори?

— За травмите.

— Нямам.

— Виждам ги съвсем ясно, Алекс. — Прокара ръка нагоре по корема й и направи с пръст кръгче около пъпа й. — Усещам ги.

— Всички имаме травми.

— Някои повече от други.

— Аз съм от Върмонт. Израснала съм там, завърших колеж там. Знаеш го, Питър.

— Знам и за курса, Алекс. Че си станала герой. Това винаги… — Тя го погледна. — Не знам. Имам чувството, че така и не си ми разказала цялата история.

Тя извърна очи.

— Не тази вечер.

— Заради Олдис ли? — попита Питър. — Той ли е загазил пак?

Тялото й се стегна, но се надяваше той да не забележи. Рядко говореше с него за Олдис и вечерния курс и обикновено Питър трябваше да й вади думите с ченгел.

— Той ли го е извършил?

— Не — каза тя разгорещено и отбранително. — Разбира се, че не.

— Но те мислят…

— ’По дяволите какво мислят! Те не познават доктор Олдис като мен.

Настъпи мълчание. Дискът свърши и отново зазвуча първата песен.

— Затова ли ще отидеш? За да го спасиш?

— Не.

— Тогава защо?

— Защото имат нужда от мен.

Това беше всичко. Стаята притихна. Тя почувства как той се притисна към нея още по-силно. Преметна крак върху й и я хвана като в капан. Стори й се, че го чува да шепти, че устните му произнесоха две приглушени думи — „Не отивай“, — но нямаше как да е сигурна.

След малко дишането на Питър стана ритмично и тя внимателно се измъкна изпод нето и отиде в библиотеката в другия край на коридора. Алуминиевите щори на прозореца бяха натежали от прах. Алекс ги вдигна и махна всичко от перваза. Хвърли поглед към вратата, да не би да дойде Питър и открехна прозореца. Заслуша се за миг в далечния дъх на трафика, извади цигара и запали. Всмука дима със затворени очи. Продължаваше да слуша. И да мисли.

Не светна лампата. Просто си пушеше в мрака и чакаше. Какво? Знак, отговор, потвърждение, че постъпва правилно, като се връща в Джаспър.

Спомни си Майкъл Танър. Който сега беше мъртъв и замлъкнал завинаги. Спомни си лицето му по време на курса. В паметта й залата винаги беше полутъмна и мъглива, всичко вътре беше разтегливо, пластично. Студентите бяха обвити в неподвижен мрак, сякаш нощта бе превзела пространството.