Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Ричард Олдис ли ви каза това?

Алекс замръзна. Името му я преследваше. За миг й се зави свят. Това беше първият студент, Нийл. Голям тарикат. От онези, които вечно я следваха по петите и се въртяха около нея заради миналото й.

— Пол Фолоус — продължи Алекс от там, където я бяха прекъснали. — Разбира се, че сте чували за него.

Отначало залата само нервно притихна. Знаеха, че миналото й е свързано с този писател.

Накрая един младеж точно зад Нийл се обади:

— Писателят отшелник. Психопатът.

— Някои казват, че бил и двете. Други казват, че не е нито едното, нито другото.

— Какво имате предвид, доктор Шипли?

Алекс събра всичките си сили. Все още й беше трудно да говори за Фолоус, даже още повече в момента, защото историята бе останала недовършена. Всичко бе приключило толкова внезапно, че тя така и не бе успяла да разбере докрай как кошмарът от вечерния курс на Олдис бе стигнал толкова далеч. Фолоус, прочутият отшелник, беше истинската причина Алекс сега да е в тази лекционна зала.

Отговори на въпроса на студента с жест. Приближи се към шрайбпроектора и го включи. Осветлението бе синхронизирано с машината и в залата автоматично притъмня.

Тя постави първия лист прозрачно фолио.

— Това, което се каня да ви покажа, са го виждали само очите на малцина избрани.

Отстъпи настрани и остави студентите да видят какво има на екрана зад нея.

Беше лист от ръкопис. Редовете бяха нагъсто, а почеркът — груб и ръбат. Трескава небрежна ръка си беше водила бележки в полето. В дъното на страницата имаше някакви непознати символи, които при по-внимателно вглеждане приличаха на легенда от странна карта.

— Какво е това? — попита някой.

— Страница от непубликуван роман на Пол Фолоус — каза Алекс и студентите се разшумяха.

— Откъде я имате? — поинтересува се един. — Фолоус е мъртъв. Вие го намирате и след това…

— … убивате мита за Фолоус — довърши Нийл и когато тя се обърна към него, се усмихна дръзко и палаво: „Ти си на ход, професорке“ .

Алекс потръпна. Имаше начини да избегне тази тема. Бяха минали години, преди отново да помисли за Фолоус, и когато терапевтът й предложи да започне този курс, отначало му каза да върви по дяволите. Но с времето осъзна, че ще й се наложи да се изправи лице в лице с това, което бе направила по време на вечерния курс. Да го атакува фронтално. Така се появиха този курс, тази лекция, тези въпроси.

— Преди четири години получих пакет на университетския си адрес — обясни Алекс. — Изпрати ми го директорът на психиатрична клиника за патологично агресивни престъпници в Северен Върмонт. Към ръкописа бе прикрепена кратка бележка. На нея между другото пишеше: „Възможно ли е да е това?“ Директорът също участваше заедно с мен във вечерния курс в колежа в Джаспър. Казва се Луис Прайн. Луис чул за съществуването на непубликуван роман на Фолоус и искаше да прочета страницата и да преценя дали е част от изгубения ръкопис.

— А така ли е?

Алекс въздъхна и пристъпи към шрайбпроектора. Прокара длан по изображението на грубата хартия.

— Внимателно проучих документа. Петстотин думи в един-единствен абзац, със странни записки в полето. Напомнят ми за есетата, които ми предават някои от вас.

Разнесе се смях, след това някой попита:

— Има ли още?

— Не. Директорът Прайн е получил само тази страница. Двамата смятаме, че останалата част от ръкописа е у доктор Стайли Фиск, мой стар приятел и един от най-големите изследователи на Фолоус… — Тя млъкна и се замисли какво друго й бе написал Луис в онази бележка: че Фиск е остарял и е оставил някой да открадне тази страница от безценното богатство. Това можеше да значи само едно: ръкописът наистина съществуваше. „Можеш ли да си представиш, Алекс — пишеше й той, — какво ще е най-накрая да открием третия роман на Фолоус? На Даниел щеше ужасно да му хареса“.

— Законно ли е да е у вас? — попита някой и я върна обратно в залата в северното крило. — И има ли съмнения, че тази страница е писана от Фолоус?

— Аз поне нямам абсолютно никакви съмнения.

Студентите се разшумяха удивено. Разбираха колко значима е находката, колко важно ще се окаже изображението на екрана за учените от целия свят, ако професор Шипли успее да докаже автентичността му. Чудеха се какво я спира — дори само една страница сигурно струваше цяло състояние.

Но Алекс не споделяше ентусиазма им. Всеки път, когато докоснеше страницата, изпитваше пълен ужас. И така бе от години.