Уилл Лэвендер - Превъзходство

Същата вечер Алекс излезе с приятеля си доктор Питър Мюлер. Беше малко по-стар от нея, но какво от това? Преподаваше психология, изглеждаше добре по специфичен за по-възрастните учени начин. Беше интересен в леглото. Гъстата му черна коса падаше над лявото око. Заведе я на танци. Любовният й живот можеше да е доста по-зле в Харвард. Много по-зле.

Вечеряха в един ресторант в Бостън, казваше се „Изворът“. Вътре беше истинско стълпотворение от студенти, помещението кипеше от живот и носеше свободен дух — точно както й харесваше. На Питър не му хареса. Той обичаше да шепти, да се привежда към ухото й и да й казва какво смята да направи с нея по-късно. Но Алекс обичаше глъчта, шума на колежанския живот. Напомняше й за Джаспър.

Отхапа от чийзбургера с бекон и преглътна с евтина бира. От стария джубокс се носеше песен на „Вампайър Уикенд“ 4 4 Нюйоркска инди рок група, създадена през 2006 година — Б.пр. .

— Наближават атестациите — каза Питър. Не й се водеше този разговор, не и тази вечер. Извърна поглед и огледа помещението. В ъгъла забеляза свой бивш студент с опърпано малолетно момиче, което изглеждаше прекалено сладко, за да се озове в тази ситуация. Алекс винаги си падаше по онези с мрачните усмивки й умове като бръсначи, които знаеха отговорите на всички въпроси, но рядко ги произнасяха на глас от страх да не се изложат. „Момичета като теб, Алекс. Точно като теб, преди да се запишеш във вечерния курс. Преди Олдис“.

— Александра, слушаш ли ме?

Тя погледна Питър, буйната му коса и воднистите му сини очи. Мразеше, когато я наричаше с пълното й име.

— Слушам те — каза тя. — И то много внимателно.

— Ще кандидатстваш ли отново в Оксфорд?

За кой ли път повдигаше този въпрос — четвърти или пети? Лято в Лондон. Стипендия, цял семестър, през който да си довърши книгата. Е, още не беше точно книга, по-скоро замисъл. Истинска кримка. За вечерния курс, за събитията в онази лекционна зала. За случилото се с нея.

— Едва ли — каза тя.

— Защо не? Алекс, можем да кандидатстваме и двамата. Да се махнем оттук, да прекараме един семестър в Европа заедно, да работим, да преподаваме, да научим нови неща. Да се опознаем… — Стисна ръката й под масата. Тя я дръпна, въпреки че нямаше намерение да го прави.

Питър направи кисела физиономия и започна разсеяно да боде пържолата си. После каза:

— Последния път трябваше да ти дадат стипендията.

Алекс сви рамене.

— Сигурен съм. Всички го знаят. Майната му на Томас Хедли. Ти си сред най-добрите учени в този университет, Алекс. Само трябва да играеш повече по правилата, да се харесаш на Хедли и останалите.

Мобилният й телефон иззвъня и я спаси.

— Извини ме — каза тя и се измъкна от ресторанта. Докато излизаше, телефонът спря.

Беше хладна вечер в края на април, автомобилите пъплеха по Тремонт Стрийт. Понякога тя си представяше хората в тези коли. Къде отиват, какви са всъщност. Мисълта, че може да е някъде другаде, а не тук, й се стори привлекателна, но тя я пропъди възмутено. Спомни си времето, когато бе давала мило и драго за възможността да преподава в Харвард.

Погледна екрана на мобилния телефон и видя номер от Върмонт. Набра го.

— Ало? — каза мъжки глас.

— С кого разговарям?

— Доктор Антъни Райс, изпълняващ длъжността ректор на колежа в Джаспър.

Алекс го помнеше като име от една научна конференция някъде в Средния запад. Не беше в Джаспър, когато тя учеше там.

— Какво има, доктор Райс? В момента съм на вечеря.

— Няма да ви задържам. Имаме… случи се нещо в Джаспър. Трагедия.

„О, боже! О, не! Не пак!“

— Доктор Шипли?

— Да — каза Алекс и се опита да се овладее. Видя как Питър се взира в нея от масата им и се обърна с гръб към ресторанта. — Продължавайте.

— Майкъл Танър е убит снощи.

Всичко пред нея се залюля. Тя се опита да се съсредоточи върху думите на ректора, които попиваха в мозъка й като разпространяващо се петно. Уличните лампи по Тремонт сякаш премигнаха, и то силно, изключиха се и после пак се включиха. Алекс направи крачка встрани и опря чело в грапавата зидария. Болката я върна в реалността. (Спомен: Майкъл на купон в общежитието имитира Олдис. Погледът му става пронизителен, гласът му — дълбок и зловещо равен. Всичко в него се променя. Всички се смеят, а Алекс изпитва смразяващ ужас. Иска й се да каже: „Майкъл, моля те, престани! Той ще разбере“.)

— Добре ли сте? — попита ректорът.

— Сали — успя да произнесе Алекс. — Тя…