Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Харесва ли ти курсът? — беше я попитал една вечер.

— Не — отвърна тя. — Никак даже.

— На мен също. На никой не му харесва.

Точно в този момент, докато стоеше в малката библиотека с размерите на килер, обградена отвсякъде с книги, не се случваше нищо и едновременно с това се случваше всичко. Светът навън шумеше бурно. Непознати хора не спираха да се занимават с делата си, а Алекс бе приклещена от въпроси за мъртвия професор, въпроси, които нямаха отговори.

Всъщност не съвсем. Това не беше напълно вярно. Големият въпрос бе получил отговор тази вечер.

Съвсем ясен отговор. Алекс беше сигурна в това. Играта бе започнала отново.

Ричард Олдис не мигваше, а усмивката не слизаше от лицето му. Сякаш чакаше нещо. Може би някакъв отговор. Решение на загадката с мъртвеца. Междувременно ръката на Алекс се стрелна към джоба на якето й. Напипа пакета с никотиновите дъвки и едвам се удържа да не го извади, да лапне една и да започне да я дъвче като луда.

Но вместо това продължи просто да се взира в професора. Гледаше го, мълчеше и си повтаряше: „Моля те, кажи ми, че нямаш нищо общо с това“ .

— Има един много рядък вид главоблъсканица — каза накрая Олдис. — Нарича се сендрот 5 5 Ето как самият автор Уил Лавендър обяснява този термин: „Сендрот е версия на ролева игра, за която ми разказаха, докато бях студент. Това е всъщност писателско упражнение, което има за цел да раздвижи ума на автора и да го извади от творчески блокаж. Получаваш нещо (обикновено снимка или картина) по имейла и трябва да намериш огледален образ не оригинала. Тази игра си няма име, затова измислих термина «сендрот», с която да я назова“. — Б.пр. . Намираш различни предмети на различни места. Да речем, остра пръчка, страница от книга. Правилата се променят, не са фиксирани, както е във всяка нормална игра. Всичко е хаотично. Получаваш подсказка, лист с цифрата две върху него например, и започваш да търсиш. Две пръчки, две страници, два чорапа. Но най-добрите играчи излизат от повърхностната логика. Не събират двойки идентични предмети, а такива, които са свързани по някакъв начин. Пръчка и семе. От семето пораства дърво, което има клони, от които се прави пръчката. Книга и писалка. С писалката се пише върху листата, от които е съставена книгата. Всичко се поражда от нещо друго, еволюира.

— Какво общо има това с Майкъл Танър?

Олдис мълчеше. Тихото му дишане навяваше тъга.

— Може би нищо, Александра. А може би всичко е обрасло със значения.

Стана и се обърна в мрака към нея. Ръцете му бяха протегнати. Алекс инстинктивно се отдръпна от него.

— Моля те — каза той. — Позволи ми да ти покажа какво имам предвид.

Хвана я за китката. Съвсем естествен жест, като на любовник. Докосването му за миг я разтресе. Изящните леко женствени ръце на професора обвиха нежните кости на китката й и я придърпаха към него. Силата му винаги я бе удивлявала. Още от първия път, в който го бе докоснала. Стана случайно преди четири години, когато тя се измъкна от къщата на ректора Фиск в деня на погребението на Даниел Хейдън. Тялото му тогава й се стори толкова стегнато и мускулесто, от него капеше сива вода от езерото. Когато ръката й докосна неговата, Алекс усети, че в него има нещо на кълбо, нещо твърдо като камък. Беше поразена от мощта дори на това случайно съприкосновение. Беше някаква животинска енергия, напълно в унисон с начина, по който работеше мозъкът му.

— Застани тук — каза й той сега и я придърпа към средата на стаята. — А аз ще застана зад теб. Аз съм убиецът.

Стоеше в рамката на вратата. Беше точно девет, утринната светлина обливаше вехтия килим и чертаеше по него тъмни и светли ивици. Професорът с изкуствената усмивка стоеше наполовина в сянка, наполовина извън нея, и я наблюдаваше.

— Влизам като приятел — каза Олдис. — Защото както ти и твоите кукловоди са убедени, Александра, Майкъл е познавал извършителя. Така, приближавам се бавно. — Влезе в стаята, сенките около него пулсираха. — Може би сядам. А може би не. Възможно е да искам да съм готов за това, което трябва да направя. — Вече беше близо до нея, достатъчно близо, за да го помирише. Около него се носеше аромат на книги и стара хартия. — Ние сме двама приятели, двама познати, заедно в една стая.

— Мислиш ли, че убиецът е студент на Майкъл?

Олдис се намръщи.

— Отново прибързваш със заключенията, Александра. Говорили сме за това. — Заведе я до креслото. Тя седна. — Мъжът седи. Все пак се намира в собствената си библиотека. Мястото го изпълва със сигурност. Убиецът му се движи около него. Разговорът им се разгорещява. Говорят си за голямата литература, защото това правят двама приятели вечер.