Уилл Лэвендер - Превъзходство

Сега вече се бе скрил напълно в сянката. Движеше се зад нея, местеше се насам-натам, разиграваше престъплението. Искаше й се да види точно какво прави, но бе привлечена от езерото навън. Беше хипнотизирана от него. Имаше нещо много странно в начина, по който тънкият априлски лед се движеше, чупеше се на прозрачни парчета и отплаваше…

Професорът отново я докосна. Прокара пръсти през косата й.

— Това престъпление — прошепна той. — Каза, че е по-различно от онези, в които ме бяха обвинили. Какво имаше предвид?

Алекс затвори очи и отговори:

— Има грешки. Местопрестъплението не е толкова чисто като в „Дюмант“. Сигурно е бил по-нервен… по-слаб от другия. Но има и още нещо.

— Какво?

— Борбата между двата е имитирана. Мястото е разбъркано нарочно, за да прилича на местопрестъпленията в „Дюмант“.

— Полицаите ли ти го казаха?

— Да.

— Не ги слушай — изсумтя Олдис. — Тяхната наука е измислена. Не знаят това, което знаем ние.

— А какво знаем ние, професоре?

— Знаем…

Остави го да я докосне. Да прокара пръсти през косата й и да я погали по шията. Опита се да прогони лицето му от мислите си. Затвори очи.

— Това същата игра ли е? — каза задъхана. — Да не би Процедурата да е започнала?

Не последва отговор. Сянката на Олдис се размърда по стената.

— Какъв човек да им кажа да търсят? — настоя тя.

Отново — нищо. Само движещата се през косите й ръка, уверените му силни пръсти, които разтриваха черепа й.

— Кой е убил Майкъл Танър?

— Когато си имаш работа със сендрот — проговори той накрая и обви главата й с длани, — търсиш огледалния образ на оригинала. Неговата противоположност-близнак, илюзията за еднаквост. В този случай търсим някой, който така добре познава убийствата от „Дюмант“, че може да ги пресъздаде идеално. За да го направи, трябва да знае скрити подробности. Този човек сигурно е изучавал жестоката им история толкова внимателно, че нищо — нито един детайл, нито един жест — не му е убягнал. Убиецът е създал сендрот. Затова смятам, че този, който търсим, е…

— Кой? — умоляваше го тя. — Кажи ми.

— Някой, който е участвал във вечерния курс.

Алекс вдиша дълбоко; държеше ръцете си напълно неподвижни в скута си.

— Убиецът е бил заедно с теб в онази лекционна зала. Той е някой, когото познаваш, Александра. Някои подробности от университета „Дюмант“ съм споделял само с вас деветимата, както по време на курса, така и след това. Ако съм прав, а се боя, че съм, тогава някои от тези подробности са използвани и в убийството на Майкъл Танър. Това недоглеждане трябва да е първата грешка на убиеца.

— Но как да разбера кой е?

— Има два начина да го намериш — каза Олдис. — Първият е да влезеш в дома на Майкъл. Да видиш как убиецът е подредил книгите, кои е избрал да открои от останалите. Така ще видиш същото, което е видял извършителят онази вечер.

— Не знам дали ще ме…

— Трябва да проникнеш там.

Тя погледна надолу към ръцете си и купчината книги в краката си.

— А вторият начин?

— Трябва да събереш студентите от курса — каза тихо професорът. Гласът му и начинът, по който произнасяше думите, излъчваха съжаление. Алекс усети в тях опасение, каквото никога досега не бе забелязвала у Олдис.

— Ти си единствената, която наистина разбира тези хора и техните мотиви, единствената, която знае желанията им. Когато ги събереш отново в Джаспър, ги наблюдавай. И ще разбереш кой е извършил убийството.

— Но откъде знаеш? — попита тя. В тона й се прокрадна отчаяние. — Как може да си сигурен, че го е направил някой от нас?

Олдис се отдръпна от нея. Махна ръцете си от главата й, но те оставиха следи по черепа й, сякаш го бяха вдлъбнали.

— Извършил го е някой, който е бил там — повтори той и продължи: — Чувствам го инстинктивно. — Алекс се зачуди какво означава това и по каква пътека ще я поведе. Замисли се и за останалите. „Сега сме само седем“, напомни си. Представи си ги всички на погребението на Даниел Хейдън. Но този път щеше да е различно. Този път един от тях щеше да я наблюдава и…

— Ричард?

Глас от вратата. Трансът им бе прекъснат и двамата се обърнаха. На Алекс й се стори, че професорът се изчервява, че под маската му избива гъста червенина.

— Ричард, коя е тази жена?

Момичето беше младо. Студентка. Беше красива като модел, с пълни устни и интелигентни зелени очи. Носеше фланела с емблемата на колежа в Джаспър и скъсани джинси. Очевидно току-що се бе събудила.

— Дафни — каза професорът, — това е Александра Шипли, бивша моя студентка.