Уилл Лэвендер - Превъзходство

Той помълча известно време, след това започна да разсъждава на глас.

— И властите са се свързали с теб.

— Точно така.

— Защо?

— Мисля, че знаеш защо.

Професорът бавно се извърна към нея.

— Не и заради брилянтните ти познания за тънкостите на литературата. Сещам се за много други преподаватели с много по-големи способности да изтълкуват символизма на това престъпление. А със сигурност има литературен символизъм, иначе нямаше да се отбиеш при мен тази сутрин. И двамата го знаем.

— Професоре — въздъхна тя. — Нека да не задълбаваме в тази посока. Ако можеш да ми помогнеш — добре. Ако не можеш, тогава…

— Ни.

— Моля?

— Ако можеш да ни помогнеш. На нас. Кукловодите ти от Джаспър пак те викат, за да се правиш на копой, нали? И съм сигурен, че имаш такива и в университета, в който преподаваш. Все забравям кой беше.

Алекс мълчеше. Той много добре знаеше, че преподава в Харвард.

— Имаш началници там.

— И началнички.

— Но най-вече началници. Виждал съм ги. Арогантни простаци, всеки е сигурен, че е най-гениалният в стаята. Веднъж ходих до Кеймбридж, още преди да придобия тази идеална усмивка. Беше галавечер в моя чест, но никой не смееше да ме погледне. Бяха респектирани. Може би дори се бояха.

Тя продължаваше да мълчи.

— А от теб респектирани ли са, Александра?

Тя пак не отговори.

— От теб и курвенските ти обувки.

— Прекали.

Тя се обърна, взе си чантата и излезе от стаята. Слънцето се бе скрило зад облак и в къщата беше станало съвсем тъмно. Не можеше да се ориентира. Виждаше само книги и техните сенки, купчини книги, преливащи от полиците, заплашващи да излязат през стените. Стаите приличаха на лабиринт. Тя тръгна през него, като се проклинаше, че изобщо бе дошла, че беше повярвала, че професорът може да й даде някакви отговори. „По дяволите, Алекс, откъде ти хрумна, че се е променил? Защо…“

— Достоевски.

Това я накара да спре. Стоеше неподвижно и слушаше как старата къща скърца под напора на вятъра.

— Доктор Танър — каза професорът зад нея. — Убит с брадва. Предишните две жертви са убити по същия начин. „Измъкна брадвата, замахна с две ръце, почти не на себе си, и с неголямо усилие, почти машинално, я стовари с тъпото върху главата на старата. В този миг сякаш нямаше нужда от сила“ 2 2 Превод Георги Константинов .

— „Престъпление и наказание“.

— Да. Не е от любимите ми произведения от този вид, но ето ти го отговора, Александра. Връзката. Просто бледо копие, бегло подражание. Твоят убиец е глупак, който няма оригинални собствени идеи.

— Не мисля така — отвърна тя. — Както ти казах, има известни разлики в това престъпление.

— Какви?

Този път Алекс внимателно претегли думите си. Трябваше да е съвсем ясна, да каже на професора точно това, което й бяха поръчали двамата мъже. „Не трябва да има никакви грешки“ , бяха я предупредили.

— На пръв поглед убийството на Майкъл прилича на онези, които ти… е точно като убийствата в „Дюмант“ през осемдесетте — каза тя. — Но ако се вгледаш по-внимателно, има и още нещо. Нещо ново.

Той я чакаше да продължи.

Каза му изречението, което двамата държаха да произнесе пред него, „стръвта“:

— Това убийство… е като загадка.

Това го накара да замръзне. Само няколко думи, с които Алекс Шипли го предизвика, а напрежението в малката стая осезателно нарасна. Падна й в ръчичките.

— Живея само на няколко километра от онова ужасно място — каза той сякаш на себе си. — Чувам какво се говори. Познавам ги.

— Това съгласие за помощ ли е, професоре?

Той се взря в нея.

— Да не би да мислят, че имам нещо общо със случилото се?

Тя не каза нищо. Искаше мълчанието й да отговори вместо нея.

— Идеално. Може би така е по-добре, да вярват отново. Да се страхуват.

— Ще помогнеш ли, професоре?

— Защото съм ти длъжник?

— Защото убиецът е на свобода. Защото и двамата имаме общо минало с Майкъл Танър. И да, защото си ми длъжник. — „Наистина си ми голям шибан длъжник“.

— Не е само това, Александра.

— Недей…

— Не се тревожи, че този нещастен обрат в сюжета ще насочи прожекторите и към останалите от вечерния курс. Особено към теб.

— Това няма нищо общо с курса.

— Това ли си повтаряше по време на полета до Върмонт? Тази ли мисъл те занимаваше, докато бизнесменът от Амхърст възпитано те сваляше? „Няма нищо общо с вечерния курс. Няма нищо общо с вечерния курс. НЯМА НИЩО ОБЩО С ВЕЧЕРНИЯ КУРС! “ — Професорът повиши тон, но къщата го погълна. А после се чу смехът му — безмилостен, противен лай.