Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Майкъл — започна тя тихо. — Той беше част от всичко това. Обичаше книгите точно като нас. Живееше за литературата. Който и да го е убил, е имал план, обмислял го е дълго време. Има известна истина в това, което каза. Полицията смята, че убиецът е имитатор, че пресъздава случилото се преди двайсет и седем години в университета „Дюмант“. Жертвата е учен литературовед, на стената има кърваво петно на Роршах, из библиотеката на Майкъл са разхвърляни книги. Убиецът е разглеждал старите снимки от местопрестъплението, професоре. И ги е научил наизуст.

Млъкна и го загледа. Усещаше как мозъкът му работи, долавяше електрическия шум на мислите му. Беше най-гениалният и най-агресивният човек, когото познаваше. Улавяше се да мисли за него в странни часове, да си припомня курса, търсенето на самоличността на мистериозния писател и тайните за престъпленията на професора, които тя щеше да разгадае.

— Моля те — каза тя. — Трябва ми отговор.

— Само един въпрос.

Алекс чакаше. Припомни си лицата на мъжете от сутринта. Видя два образа, на ректора и на детектива, замъглени от ужаса в домашната библиотека на Майкъл Танър. Знаеше си, че и тя носи същите рани.

— Каквото кажеш — отвърна тя.

Доктор Ричард Олдис се наведе към нея.

— Разкажи ми пак как откри, че съм невинен.

Двайсет и четири часа по-рано Алекс Шипли влезе в лекционната зала и всички притихнаха. Взираха се в нея както винаги. Тук се носеха много слухове за Шипли. Беше висока, стройна, красива, изключително умна и много взискателна към студентите си. Лекциите й бяха сред най-популярните в университета и често на тях можеха да се видят подпрени до стените студенти, като на опашка за рок концерт. А пък точно този курс — „Почеркът на фалшификатора: Литературните измами на 20-и век“ — беше истински хит и утвърди името й на млад харвардски преподавател.

Бе облечена в права пола до коляното, защото се затопляше, и тънка плетена жилетка, която майка й беше пратила от Върмонт. Никога не носеше чанта, защото въпреки възрастта си с този аксесоар изглеждаше съвсем като студентка. На шефа на катедрата по сравнително литературознание д-р Томас Хедли само това му трябваше, за да започне да се държи с нея като дете, което трябва да е зад банките.

В ръцете й имаше няколко листа прозрачно фолио и само една книга. Подвързан с кожа том, с метални нишки на гръбчето, които блестяха под светлината на лекционната зала. Това беше романът шедьовър на Пол Фолоус — „Спиралата“.

— Какво ще правите тази вечер, доктор Шипли?

Алекс вдигна поглед към студента, който й бе задал този въпрос. Антъни Нийл III. Седеше на един от средните редове със самодоволната усмивка на разглезено богаташче. Край него бяха насядали приятелчетата му и се криеха зад дебелите си антологии.

— Ще работя по превода си на Камю — отвърна тя спокойно. — Знаете ли френски, господин Нийл?

— Tu as un corps parfait 3 3 Имаш перфектно тяло (фр.) — Б.пр. — каза момчето.

— Странно, не помня този цитат от „Чужденецът“.

— Проверете в съкратената и опростена версия.

Без да откъсва очи от момчето, Алекс каза:

— Която сигурно сте чели вие преди последния изпит.

След това се извърна и започна да пише на дъската, докато останалите студенти се смееха с глас.

— Какво е литературата? — попита тя, когато всички утихнаха. Този въпрос задаваше винаги в началото на тази лекция.

— Литературата е емоция — каза тъмнокосо момиче от задните редове.

— Литературата е тайният живот на писателя, предаден чрез символи.

Алекс кимна.

— Има велики книги, които са и двете. Емоцията в „Анна Каренина“ е изключително интензивна. Символизмът в романи като „Одисей“, „Под колелото“ и „Алиса в огледалния свят“ все още се разнищва в академичните курсове по литература из целия свят. — Направи нарочна пауза, за да привлече вниманието им. Четиридесетте студенти от заможен англосаксонски произход, призвани за велики дела, моментално бяха заинтригувани от думите й. — Ами ако литературата е нещо повече от това? Ами ако е игра?

— Игра? — попита един астеничен младеж от предните редове. — Какво имате предвид?

— Имам предвид следното — започна тя. — Ами ако се отнесете към книгата, която четете, като към съревнование между вас и автора? Като към състезание.

— Във всяко състезание трябва да има победител — обади се друг студент. — Как се печели срещу книга?

— Разумен довод — отвърна Алекс. — Но един блестящ преподавател веднъж ми каза, че печелиш тогава, когато повярваш, че си победил.