Уилл Лэвендер - Превъзходство

Фиск избута сам количката си в стаята. Алекс седна на края на леглото и се взря в немощния старец. През нея премина пареща жал за случилото се.

— Толкова съжалявам, ректор Фиск. Мислех, че професор Олдис…

— Шшт — прекъсна я той. — Не е време за извинения.

Тя кимна.

— Дойдох тук, за да говоря с теб поверително — продължи той.

Тя се взря в него.

— Слушам ви.

Ректорът понечи да каже нещо, но спря и се поколеба — нещо необичайно за него. Алекс чакаше.

— Всъщност — започна той неуверено — не бях съвсем откровен с теб, Алекс.

— Какво имате предвид?

— Че те излъгах — каза ректорът. Слепите му очи бяха насочени към нея, бяха влажни и умоляващи. — Това, което се случи с вас в Айова… Чувствам се отчасти отговорен за него. Излъгах те, когато идваше у нас да говорим за задачата ти по време на вечерния курс, и всеки ден от живота си изпитвам угризения за това.

Алекс се събуди и видя, че в хотелската стая, освен тях, има още някой. Мъж. Криеше се в сенките, лицето му бе забулено от тъмнината. Наблюдаваше я. Погледът му не й хареса. Никак даже. Сякаш я изучаваше, анализираше я и се опитваше да изтръгне тайните й. Тя седна в леглото. Усещаше тялото на Келър до себе си. Взря се още по-настойчиво в дъното на стаята. Мракът пращеше като наелектризиран. На самотното кресло с лице, окъпано от бледата светлина, която се процеждаше през разделените пердета, седеше Ричард Олдис.

Алекс се опита да извика. Опита се да стане, да направи нещо, каквото и да е, но беше като парализирана. Умът й бе блокирал. Притисна се към Келър и си помисли: „Моля те, моля те, събуди се!“

Олдис потрепна съвсем леко, като при смущение на телевизионен сигнал, и се изправи. Направи крачка към нея, обувките му се плъзгаха с мек звук по килима. (Тя видя, че са много мръсни, и си помисли: „Той е избягал!“ ) Втора крачка и…

— Алекс, Алекс, успокой се.

Събуди се. Беше сграбчила Келър, косата й бе потна, а чаршафът смачкан. Седна и обърса съня от очите си. Часовникът на нощното шкафче показваше 03:12 през нощта. Беше събота.

Келър я прегърна. Тя се притисна в него.

— Кошмар — каза пресипнало. — С него.

Той приглади косата й с огромната си длан и каза:

— Трябва да се махаме. Да се върнем в Джаспър и да забравим за това. За курса, за Олдис, за всичко. Не си струва.

— Не — прошепна тя. — Вече не можем.

Келър понечи да каже нещо, но се отказа. Тя се сгуши до гърдите му.

— Открихме нещо огромно — каза тя. — Прекалено близо сме. След Чарли, доктор Мороу и „Златното мълчание“… не можем просто да спрем. Вечерният курс почти приключва. На крачка сме от Фолоус.

Той затвори очи. По шосето мина кола и светлините от фаровете й се плъзнаха по стените.

— Утре — каза й. — Откъде започваме?

Тя се притисна в него още повече. В това положение, сама с него… при други обстоятелства би било истинско удоволствие. Но сега, с тази задача пред тях, не беше сигурна дали случващото се между тях е нещо истинско, или просто резултат от вечерния курс. Ами ако не ги бе сближила съдбата, а прищевките на Олдис? Може би събирането им в двойка беше само един обрат от неговата игра.

— Той е бил прочут — каза Алекс накрая.

Усети погледа му върху себе си.

— Дай по-бавно за нас, глупаците, Алекс. Не мога да следвам мисълта ти.

— Пол Фолоус. Той сигурно е най-известният човек в малкото градче Хамлет. — Взря се в него, в тъмния му силует. — Всеки незначителен град в Америка си има своите блудни синове.

— Е, и? — попита Келър. — Да не би да предлагаш да отидем до историческото дружество на Хамлет?

— Не. — Наведе се и го целуна и чак тогава образът на Олдис от кошмара изчезна. — Предлагам да чуем градските клюки.

На следващия ден, точно след като по пладне вятърът утихна и студеното зимно слънце най-накрая проби през облаците, се върнаха в центъра на Хамлет и влязоха в един бар — „Лесен живот“. Пелена сивкав дим бе залепнала за тавана. Зад тях се чуваха удари на билярдни топки и от време на време по малко смях. Келър със сигурност не беше никак на мястото си тук и всички го зяпаха. Разположи се на два високи стола, поръча си диетична кола и опря лакти на бара.

— Откъде сте? — попита барманът.

Беше кльощав, с пожълтели зъби и смачкана лекьосана престилка. Алекс беше свикнала с баровете; всъщност най-добре учеше в „При Ребека“.

— От колежа в Джаспър — каза тя. — Върмонт.

— Доста далече сте дошли.

— Дълга история.