Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Какво, Келър? — Алекс нямаше търпение да чуе края.

— Виж сама.

Той обърна книгата към нея и Алекс се приведе над нея. Започна да чете редовете, които Келър бе подчертал.

„Затворникът погледна към сенките. Надзирателят стоеше пред килията му и го наблюдаваше. Очите му блестяха. Беше тъмно навсякъде. Тези диви зверове, които го държаха тук зад решетките“, помисли си той. Нямаше търпение да се измъкне, да се освободи от това…

— Къде си израснал? — попита надзирателят.

— В Айова — отвърна той. — В самото сърце на щата.

— А каква беше младостта ти?

— Проблемна.

Надзирателят кимна. Беше го очаквал, бе свикнал да е сред съсипани и провалени хора. От вътрешността на затвора се разнесе вик.

— А първото ти престъпление? — продължи надзирателят, като потупваше с пръст по студената метална решетка. — Кръщенето ти?

— Кражба — произнесе бавно затворникът. — Откраднах книги.

Надзирателят се усмихна и се видяха зъбите му. Вече беше заинтригуван. Този човек, този затворник не беше като останалите.

— И как каза, че ти е името? — попита надзирателят.

Затворникът се обърна към него. Прецени го с поглед. Подготви го за лъжата, за приказката си. Както винаги, сърцето му заби силно и над него се спусна златно мълчание. Беше готов.

— Името ми — каза той — е Мороу. „Доктор Айзък Мороу“.

Тя прочете откъса два пъти. Беше съвсем объркана. „Какво се случва? — запита се. — Какво се случва с нас?“

— Не разбирам, Келър.

— Лидия Ръдърфорд — обясни й той. — Тя каза същото име тази вечер. Доктор Мороу. Сигурен съм, че го каза, Алекс. И двамата го чухме.

Алекс се взря пред себе си. Закусвалнята сякаш бе изчезнала.

— И защо ще го прави?

— Нямам представа. Единственото, което ми хрумва, е, че Лидия Ръдърфорд по някакъв начин е част от всичко това. Опитва се да ни каже нещо, без да ни го казва направо.

Алекс отново се замисли. Последните окъснели си тръгваха от закусвалнята и гледаха двамата колежани все едно са извънземни. Стори й се, че здравата почва под краката й се срива, че пропада. И отново й се прииска да се доближи до Келър. Да получи утеха от топлината и силата му. Ръката й докосна неговата.

— Времето — каза тя накрая.

— Какво имаш предвид?

Тя взе молива му и започна да пише по салфетката.

— През коя година Фолоус е написал „Златното мълчание“?

Келър разтвори книгата на първата страница и намери датата на издаване.

— Седемдесет и пета.

Тя записа годината.

— На колко години е Чарли Ръдърфорд-младши?

— Чакай, това го помня. Лидия каза, че през седемдесет и четвърта, когато баща му е починал, е бил на девет.

— Което означава, че е роден през… — Докато смяташе, моливът скърцаше по салфетката в притихналата закусвалня. — В средата на шейсетте. И тя каза, че доктор Мороу го излекувал, след като съпругът й е починал. Ако Чарлз Ръдърфорд е Фолоус, как е могъл да знае за Мороу?

Келър мълчеше и се взираше в салфетката, на която Алекс току-що бе написала нещо, което можеше и да разгадае мистерията. Изведнъж изправи гръб и отвори широко очи. Затвори книгата с тежко тупване.

— Може би това не е съществено.

Алекс премигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би — каза Келър — Лидия Ръдърфорд е Пол Фолоус.

„Къде си, Олдис?“

Минаваше осем. Алекс погледна през прозореца на стаята си към блещукащите светлинки на кампуса в Джаспър. Всичко беше неподвижно и тихо. Хората на Блак очакваха Олдис. Дали той щеше да дойде? Дали щеше да се върне в колежа, за да довърши вечерния курс? В края на краищата те всички бяха тук, събрани на едно място и лесни за откриване.

Пак бръкна под дюшека и напипа изтърбушената книга на Фолоус. Взе я, отвори я и видя лъскавото оръжие. Дали Олдис й го бе дал, за да се предпази от него самия? Дали искаше Алекс да го убие? Отново си спомни за Айова, за ужасната личност, на която се натъкна там, истинския убиец от „Дюмант“.

Освен ако и това не беше лъжа.

Освен ако всичко, което бяха открили там, не бе режисирано от Олдис.

„Господи, Алекс, стегни се. Това е невъзможно“.

Върна се до прозореца. Чудеше се кога ли ще настъпи развръзката…

На вратата се почука и тя стреснато се обърна.

— Кой е?

— Аз съм — чу познат глас. — Може ли да вляза?

— Моля, заповядайте, ректор Фиск.

Вратата се отвори и на прага се появи ректорът. Махна на Матю Оуен да си тръгва и асистентът му — очите му се стрелкаха бързо и уплашено — изчезна в коридора.