Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Изобщо не ми изглежда зловещо — каза Келър.

— А ти какво очакваше? — сопна се тя. — Къщата на духовете?

— Естествено.

Гледаха от тротоара. Вътре нищо не помръдваше, никой не се показа зад големия преден прозорец. Това бе същата къща, в която бе починал Чарлз Ръдърфорд, в която бяха идвали Олдис и неговият ментор Бенджамин Лок. Като си спомни за Олдис, тя усети първата искра. „Той е бил тук“.

Тръгнаха към входната врата. Алекс спря, а Келър изкачи стъпалата към верандата зад живия плет; стори й се правилно той пръв да заговори вдовицата. Справяше се по-добре от нея с подобни задачи.

Келър почука. Отвътре се чуха стъпки, вратата се отвори и пред тях застана жена към шейсетте, с повехнало и отпуснато лице. Но в нея имаше някакъв живец, който напомняше за минала красота.

— Госпожа Ръдърфорд? — попита Келър.

— Да?

— Ние… дойдохме да… ъъъ…

. Жената го гледаше с подозрение.

— Искаме да…

— Приятелят ми иска да каже — намеси се Алекс и пристъпи напред, — че сме дошли да поговорим с вас за сина ви.

В погледа на жената настъпи някаква промяна.

— За Чарли?

— Точно така — продължи Алекс. Така добре лъжеше, че сама се учуди на себе си. Но си знаеше репликите, познаваше сценария. Олдис го бе казал в една от първите лекции. — Четохме за болестта му в статия, която ни дадоха в колежа, и искаме да видим как е. Все още живее с вас, нали?

— Да — каза жената. — Горе в стаята си е. Откъде казахте, че сте?

— От Върмонт — отвърна Алекс.

— И сте били целия този път, за да…

— Наистина смятаме историята на Чарли за изумителна.

„Какви ги вършиш, Алекс? Така би постъпил Олдис. Не бива…“

Но Лидия Ръдърфорд вече им правеше път и Келър влизаше в малката къща. Алекс нямаше друг избор, освен да го последва.

— Съпругът ми почина през седемдесет и четвърта — каза жената, когато се настаниха в кухнята. — Чарли-младши беше на девет. Израсна без баща. А с неговото заболяване това беше още по-трудно. Но се справихме, някак си успяхме да се справим.

— А какво работеше съпругът ви? — попита Келър.

— Беше амбулантен търговец — каза Лидия. — Продаваше енциклопедии от врата на врата. Смятаме, че това го уби. Умря от изтощение. Искаше някой ден да го повишат и да отиде да работи в централата на фирмата, да стане началник. Просто не обърна внимание на симптомите. Умря ето тук, на предната веранда. Така и не се омъжих пак.

Извърна поглед и добави:

— Понякога тук идват хора като вас.

— Като нас? — попита Келър.

— Студенти. Казват, че били изследователи. Мислят… сигурно ще ви прозвучи откачено.

— Никак даже.

— Мислят, че Чарлз е бил известен писател: Че е написал някакви романи под чуждо име. Че е бил… как му викаха? Писател в сянка. За тях това е някаква идиотска игра. Но някои са много настоятелни. Снимат къщата от улицата. Веднъж дори една двойка се ожени на поляната отпред. Искахме да се преместим, сестра ми живее в Демойн. Но така и не го направихме. Чарли обича този град, а и съседите винаги са се отнасяли с разбиране към проблемите му.

„Проблемите му — помисли Алекс. — Какво му е на сина й? Какво е задържало тази жена тук толкова време съвсем сама?“

— Беше много по-зле — продължи Лидия. — Ставаше толкова гневен. Някои съседи си мислят, че още е такъв. Но аз знам каква е истината. Знам колко по-добре е вече Чарли. — Млъкна и Алекс се взря в нея. „Какво й се е случило? Какво крие?“ — Бащата на Чарли искаше да го пратим в лечебница. Знаеше, че нещо в нашия син… не е като при другите деца. — Жената пребледня. — Бях слаба, а Чарлз беше много категоричен за тези неща. После, когато той умря… Стана чудо. Доктор Мороу промени Чарли и го превърна в това, което е днес. Той спаси сина ми.

Зад тях се чу глас, като гукане на малко дете.

— Това е Чарли — каза тихо Лидия Ръдърфорд. — Ще му кажа, че има гости.

И излезе от кухнята. Двамата останаха до малката маса. Алекс чу от съседната стая приглушен говор, женственото сопрано на вдовицата. А след това настъпи дълго мълчание.

— Ще ни разкрият — прошепна Алекс. — Тя ще се усети. Въпрос само на време е.

— Ти я излъга — изсъска Келър. — Ти ни забърка в това.

— Не знаех, че тя всъщност…

Приближаващи стъпки. Алекс се изправи на стола си и възпитано сложи ръце в скута си.

— Той е готов да се срещне с вас — долетя гласът на жената иззад гърба й.

Отидоха във всекидневната. Там цареше полумрак, светеше само една малка лампа. В едно кресло седеше мъж и се поклащаше напред-назад, взрян право пред себе си.