Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Не — прекъсна го Райс. Беше отчаян. Беше задъхан.

Блак мълчеше. Чакаше го да продължи. Предчувстваше какво ще му каже.

— Ричард Олдис го няма — каза Райс. — Избягал е.

Връзката прекъсна и ректор Райс полегна назад и се загледа в небето. Мислеше си за ръката. За усещането от докосването. Как сякаш се впи в него, когато я напипа, и се опита да го издърпа навътре. Да го повлече. Да го удави.

Пристигнаха в Хамлет, Айова, по здрач. Караше Келър, защото се страхуваше, че Алекс ще катастрофира. Тя нямаше нищо против, понеже искаше да разгледа пейзажа. Да попие с очи мястото, на което Ричард Олдис бе идвал преди години, да го опознае, както го бе направил той.

Хамлет беше градче с два светофара. Границите му бяха геометрично правилни, с нищо незабележителният пейзаж се сливаше в далечината с розовото небе. Обикновен център, наредени една до друга сгради с формата на кубове, напукан асфалт и група старчета, седнали пред изоставена къща. По главната улица се влачеха коли, запътили се към другия край на града, където може би се случваше нещо.

— Шибаната Айова — каза Келър.

— Да — съгласи се тя.

Караха бавно. Планът им се състоеше в това, че нямаха план. Поне не още. Келър се бе съгласил с нея, че Олдис наистина ги е пратил тук. Подсказките в „Спиралата“, странната снимка, с която се бе сдобил Келър, пътуването на двете жертви от „Дюмант“ дотук малко преди да бъдат убити — всичко това ги навеждаше на мисълта, че това градче е в сърцето на литературната мистерия на професора.

— Хайде — бе казал Келър сутринта. — Да вървим да намерим Фолоус.

А сега караше покрай къщите-кубчета и вече приближаваха края на града. По това време на деня небето беше като подпалено. „Това ли е?“ , мислеше Алекс. Бе забила поглед през прозореца на колата, за да скрие разочарованието си.

Но какво бе очаквала? Какво се бе надявала да открие на това забутано място?

„Не се предавай — напомни си. — Те са били тук. Жертвите на убиеца от «Дюмант» са минали по същата тази улица“ .

Тук двете мистерии трябваше да се слеят. В Хамлет щяха да открият истинската самоличност на Фолоус и да оневинят Олдис за престъпленията, които не бе извършил. Готвеше се за това, откакто бе намерила книгата в библиотеката. Сега краят вече се виждаше.

— Обърни — каза тя. — Искам да минем по същия път още веднъж.

— Какво?

— Искам да разгледам града хубаво.

Той обърна колата насред пустото шосе и отново подкара през центъра. Сградите, някои слепени, други не, старците, които този път се взряха в тях малко по-дълго. Алекс се удивляваше на празнотата на това място, на абсолютното мъртвило в него.

— А сега накъде? — попита Келър уморено.

— А сега отиваме да го намерим — отвърна Алекс. — Отиваме на улица „Маслина“.

Не им отне много време да намерят къщата на Ръдърфорд.

Улица „Маслина“ беше успоредна на главната. Къщи с метални огради, топящи се преспи, изринати от пътя, по две коли пред всеки дом. Разминаха се с момченца на велосипеди, които подозрително се взряха в колата.

— Къде е, по дяволите? — попита Келър; оглеждаше табелите с номерата на всяка къща.

— Някъде наблизо — отвърна Алекс. — Дай да попитаме.

И посочи една жена, която вървеше с приведена глава, за да се пази от вятъра. Келър спря и Алекс смъкна прозореца и каза:

— Извинете. — Жената спря стреснато и погледът й започна да се мести от нея към Келър и обратно.

— Можете ли да ни кажете в коя къща е живял Чарлз Ръдърфорд?

Жената кимна. Очевидно бе свикнала да й задават този въпрос.

— Ето там. — И посочи една тухлена къща на ъгъла.

— Вдовицата му още живее там. Но…

— Какво? — попита Алекс.

— Приличате ми на студенти.

— Да, студенти сме.

Жената направи физиономия.

— Лидия не обича студентите.

— Защо? — поинтересува се Алекс.

— Заради къщата. Те смятат… Студентите де. Мислят, че преди много време в тази къща се е случило нещо.

Алекс я чакаше да продължи.

— Но вие двамата ми изглеждате симпатични. Може би с вас ще говори, стига да не го споменавате.

— Кого?

— Писателя. Онзи Пол Фолоус. Тя затова няма доверие на студентите, понеже все я разпитват за него. Никога не се интересуват от нейния живот и как е Чарли.

— Чарли — повтори Алекс. — Имате предвид съпруга й?

— Не, разбира се, че не. Господин Ръдърфорд почина много отдавна. Говоря за сина й.

Къщата беше съвсем малка. Изглеждаше невзрачна дори сред останалите, антика от отминали времена. Тухлите бяха избелели, кепенците бяха напукани. На покрива се вееше окъсано знаме. Пред входната врата имаше висок жив плет, вероятно за предпазване от изследователите на Фолоус. Алекс я огледа и не почувства нищо: никакво прозрение, нито токовия удар на познанието. За първи път се усъмни дали Олдис е искал да ги изпрати точно тук.