Уилл Лэвендер - Превъзходство

Замисли се за професора. Нищо чудно, че некомпетентната Шипли не бе успяла да изтръгне нищо от него. Ами ако някой друг поговореше с него, някой, който няма какво друго да спечели, освен истината? Олдис би оценил искреността му; Олдис би видял в него равен, може би дори по-голям интелект. Повече никакви млади преподавателки въртиопашки, които искат само да утвърдят името си в Харвард, да, никакви игрички повече. Ще отиде при Олдис и ще го попита за убийствата на Майкъл Танър и Луис Прайн. Ще си поговорят като образовани мъже, които се интересуват само от истината.

Да, точно това ще направи. Повече никакво ровене в някакъв забравен роман, никакви глупости. Ще отиде при Олдис още този следобед и ще прекрати всичко веднъж завинаги.

Алекс се върна в стаята си. Усещаше как останалите я прогарят с поглед. „Това трябва да приключи. Просто не може да продължава така. Не могат да ни държат затворени в тази стара къща като животни в клетка“.

— Франк ни разказваше за Даниел Хейдън и за вашия учител Олдис, докато те нямаше, Алекс — каза Луси Уигинс. Беше се облегнала на стената до камината и на лицето й имаше хладна усмивка. Франк Марсдън стоеше срещу нея и попипваше драскотина на бузата си.

— Луси — каза той тихо. — Моля те.

— Кажи й, Франк. Кажи й това, което каза на нас.

Той въздъхна и започна:

— Прекарах известно време с Даниел лятото преди той… разбирате ме. Готвех се за роля, правех малко проучване за нюйоркската полиция. Струваше ми се, че започнах да го опознавам по-добре. Не мисля, че някой от нас успя да се сближи с него навремето.

— И какво ти каза той, Франк? — попита Алекс.

— Каза…

— Кажи го, Франк — насърчи го ректорът Фиск. — Хайде, кажи й.

— Даниел ми призна, че Олдис е искал от него да направи нещо. Отначало ми се стори откачено, но колкото повече говореше Даниел, толкова повече започвах да му вярвам. Бяхме в Ист Сайд, движехме се с патрулката. Беше ясно, че иска просто да си излее душата, да сподели тайната си с някого.

— Какво е искал Олдис? — попита Алекс.

Франк я погледна и каза:

— Поискал е от него да ни разследва, Алекс. Искал е Даниел да ни провери, да изрови кирливите ни ризи. Бил убеден, че… че някой от вечерния курс е превъртял. Че се е покварил.

Алекс се взираше в познатия телевизионен актьор и свой стар колега. Тежестта на това, което току-що бе произнесъл, я смазваше. Възможно ли бе да се вярва на Франк, или това бе просто роля, сценарий, целящ да я заблуди и отклони?

Вратата се отвори и се появи Блак. Поиска да разговаря със Сали Танър и вдовицата неохотно го последва в коридора. Младият полицай затвори вратата след Блак и я заключи със силно щракване.

Алекс огледа хората в стаята. „Един от тях — помисли си тя отново — е убиецът“ .

Райс трудно откри малката къща. През всичките си години в Джаспър никога не бе ходил в дома на

Олдис, въпреки че той живееше само на няколко километра от колежа. Оправдаваше се с прекадена заетост, но истината беше, че бе чувал разни истории за професора, истории, които го караха да настръхва.

Сбърка пътя и спря на една бензиностанция да попита някакъв старец как да се оправи. Старецът беше само бръчки и жили и Райс бърчеше нос, за да не му се налага да го помирише. Тази част от Върмонт му бе непозната. Предпочиташе да е някъде по крайбрежието, може би в Харвард — не можеше да е толкова трудно да получи преподавателско място там, щом взимаха хора като Шипли. Старецът напръска предното стъкло с нещо, избърса го и то светна.

Райс знаеше, че трябва да се интегрира, да слезе на нивото на стареца. Да заговори на неговия език. Усети как във вените му плъзва чувство на превъзходство.

— Имате един професор тъдява — каза той. — Окъснях, а ме чака работа в колежа. Та си рекох…

— Имате предвид професор Олдис ли?

— Да, точно той.

Старецът изстиска гъбата в краката си и мина откъм неговия прозорец. Райс усети миризмата му — тютюн, пот и жега. Щеше да е доволен, ако можеше до края на дните си да си стои само в Джаспър и да не му се налага да общува с такива хора. Но имаше работа, чакаше го важна задача. Тази сутрин бе станало второ убийство. Времето му изтичаше, както и на всички останали. Усети как стомахът му се сви и се оригна на нещо кисело.

— Излезте на магистрала 2 — каза старецът. — При червения хамбар в Мансфийлд завийте надясно. Малко след това асфалтът свършва. Продължете по черния път нагоре и ще видите къщата. Точно до гората. Но внимавайте.