Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Добре ли си?

Алекс вдигна глава.

— Да. Просто се бях замислила.

— Страх ли те е?

Тя се замисли над въпроса. Прехвърли го в ума си и отговори шепнешком:

— Да. Страх ме е.

Келър я хвана за ръката и двамата тръгнаха към неизвестното.

Малко преди два следобед излязоха от летището и откриха, че зимата в Айова е съвсем различна от тази във Върмонт. Студът беше по-остър, а вятърът — пронизващ. Огледаха се и не видяха нищо. Никакви дървета, никакви планини. Сякаш бяха влезли в стая без мебели, в пейзаж без контекст. „Чужденци — помисли си Алекс. — Тук сме чужденци“.

Потрепери от студ и последва Келър към колата под наем. Беше малка мазда, по-добра от трошката на баща й, която караше в Джаспър.

— Карай ти — каза Келър, сякаш прочел мислите й.

— Благодаря.

Алекс седна зад волана и потегли рязко. С крайчеца на окото си видя как Келър панически посяга към дръжката над прозореца.

Намериха евтин мотел на седем-осем километра от Хамлет.

— Ето тук — каза Келър и посочи. — Това ще е нашият щаб, от който ще водим войната. — Алекс отби и спря, гумите изсвириха. Келър се измъкна от колата, коленичи и целуна земята.

Хвърлиха раниците си в стаята и извадиха книгите, които мислеха, че ще им трябват. „Спиралата“ и „Златното мълчание“ на Фолоус, разбира се, но също така и туристически справочник на Айова. Алекс бе взела и „Призрак“ на Ричард Олдис. Обърна я и погледна снимката на автора — човека от затвора. Лицето му бе изпито, а очите студени и празни. Взе „Спиралата“. Между страниците се подаваше листче и тя го извади.

Двете мистерии са едно и също. Желая ти много късмет в това пътешествие, млада Алекс. Това, с което си се захванала, е изключително важно и ти си почти на финала. Остава ти съвсем малко.

Усмихна се и пъхна бележката в джоба на палтото си, преди Келър да я е видял. След като разопаковаха багажа си, Келър се изпъна на леглото. Видя я, че го гледа притеснено, и се засмя:

— Спокойно де. Не хапя.

Тя легна до него.

„Дръж се нормално — помисли си. — Все едно не се случва нищо необичайно“.

Известно време мълчаха. Накрая тя проговори:

— Е, стигнахме до Айова.

— Да — потвърди той. — А сега какво?

Алекс се взря в тавана. Винаги бе искала да се махне от Джаспър, да приеме нова самоличност някъде другаде. Да започне нов живот. Съобщението, че е приета в Харвард, й прозвуча като обещание: че скоро ще замине надалеч, нищо няма да я обременява и сама ще се грижи за себе си. Но в този миг не можеше да се отърве от усещането, че нещата хич не са наред. Че двамата са се запътили към един от капаните на Олдис.

— Алекс?

Тя се обърна. Последните слънчеви лъчи пробиваха през пердетата и осветяваха лицето му. Прииска й се да го прегърне. Да го сграбчи и да остави неговата сила да я издърпа от бездната на страха. Но за това щеше да има време по-късно. Сега беше уморена от полета, а имаха и работа.

— Имаме два дни — каза тя. — Два дни до обратния ни полет и края на курса. Два дни, за да намерим Фолоус.

Ректор Антъни Райс беше от онзи тип хора, които не понасяха порока на човешката глупост. Беше червендалест и непрекъснато задъхан, с около двайсет и пет излишни килограма. Приличаше повече на счетоводител от малка провинциална фирма, отколкото на преподавател по мъртви езици.

В петък следобед, когато бившите участници в курса „Разгадаване на литературна мистерия“ бяха изолирани в стаята на горния етаж в къщата на Фиск, той крачеше из кабинета си на втория етаж в Кулата. Беше си изпил лекарствата за сърце и за кръвно, както и антидепресантите. На бюрото му бе забравен недояден банан, който бавно ставаше кафяв. Настолната лампа осветяваше романа на Пол Фолоус „Златното мълчание“. Книгата бе разкъсана и Райс бе пръснал страниците и бе налепил по тях стотици самозалепващи се розови листчета с неразбираеми записки. На пода имаше възглавница и легло. Беше спал тук предната нощ.

Райс ги усещаше. Надигащите се неприятности. Заля го внезапен гняв.

Проблемът беше, че повика Шипли от Харвард. Идеята бе на детектив Брадли Блак. Може и да е била култова героиня в колежа преди петнайсет години, но не всички култови герои заслужават почести, нали така. Някои — и той имаше предвид най-вече дъртия Ричард Олдис — оставаха в паметта на другите само с грешките си. А Шипли бе направила толкова много грешки по време на вечерния курс. Да, бе свалила обвиненията от Олдис, но за Райс това не означаваше нищо. Това не беше чак такава победа, каквато я изкарваха обожателите й. Веднъж се бе срещал с Олдис и той го притесни. В него имаше нещо почти нечовешко. Може би беше заради замръзналата усмивка или от начина, по който черните му очи се взираха в теб, съдеха те, принизяваха те. Райс потръпна.