Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Стига! — викна Фиск и всички се обърнаха към него. Пудрата се стичаше заедно със струйките пот по лицето му, помътнелите му очи се лутаха сляпо из стаята. Той стисна черните очила в скута си с костеливия си юмрук. — Трябва да се държите един за друг. Да си вярвате. Разделението и взаимните обвинения няма да ви помогнат с нищо.

Алекс извърна поглед към прозореца. Репортерите се разхождаха долу и оглеждаха прозорците за някакво раздвижване.

— Луда работа, а?

Келър се бе приближил до нея. Целият й гняв относно изчезналия ръкопис се стопи. Ако тук имаше съюзник, това беше само той — и тя го знаеше.

— Може би сме се издънили — продължи той. — Когато бяхме в Айова.

— Не сме, Келър. Знаеш го не по-зле от мен.

— Знам, че всичко прилича на нещо, родено в ума на Олдис — каза той. — Някаква… загадка с живи хора.

— Не искам повече да говорим за това. Нито за Олдис, нито за Майкъл, нито какво видяхме на долния етаж. Да сменим темата.

— Но да не говорим и за книги — каза Келър.

Алекс се усмихна унило.

— Добре, никакви книги.

— А за история? Имам предвид лична?

Алекс се обърна пак към прозореца, без да каже нищо.

— Аз съм пръв — каза Келър. — Казва се Джесика. Бившата ми жена. Преподаваше математика в същата гимназия, в която работех и аз. Харесвахме едни и същи неща, засичахме се на едни и същи места. Всичко изглеждаше съвсем естествено. Съвсем правилно.

Тя не го поглеждаше. Не можеше.

— Какво се случи?

— Тя смяташе, че съм потаен — каза той. — Искаше да знае прекалено много за Джаспър, за… курса. Разбира се, не беше само това. Имаше и други неща. Например ноктите на краката й.

Алекс се разсмя.

— Откакто се разделихме — продължи той, — живея в една стара преустроена ферма и съм треньор по футбол. Имам добър отбор. Някой път трябва да дойдеш да ни гледаш.

„Може и да го направя“ , помисли си тя. След това си спомни за Питър и…

Някой изпищя.

Алекс бързо се извърна. Луси се бе хвърлила върху Франк, налагаше го с юмруци и се опитваше да му издере очите. Лицето й бе изкривено от гняв.

— Лъжец! — крещеше тя. — Този човек е шибан лъжец!

Младото ченге се втурна и се опита да я откъсне от него, но тя не се отказваше, ръкомахаше и риташе, мяташе русата си коса и оголваше зъби. Франк стана. Ушите му бяха почервенели, на бузата му имаше кървава драскотина. Пусна в действие чаровната си усмивка, с която бе спечелил толкова прослушвания, и каза:

— На госпожица Уигинс днес не й е ден. Далеч от дома си е, а и всичко, което се случи в тази къща…

— Лъжец — повтори жената. — Не му вярвайте. Не вярвайте и на една негова дума.

Алекс се обърна към Франк. Той я гледаше. Все още се усмихваше, но очите му умоляваха: „Помогни ми, Алекс. Направих нещо ужасно“ . В този момент дъбовата врата се отвори и я извикаха. Детектив Блак искаше да говори с нея насаме.

— Късмет — подвикна след нея Фиск, докато тя излизаше. — И помни, че вече не е нужно да го предпазваш.

Блак я чакаше в кабинета на ректора. Лампите бяха запалени и томовете по полиците бяха ярко осветени. Очите на Алекс инстинктивно се плъзнаха по тях.

— Седнете, доктор Шипли.

Тя седна срещу него.

— Ще ви питам това, което ще попитам и останалите. Къде бяхте тази сутрин преди погребението?

— Излязох.

Детективът вдигна вежда.

— Няма нищо общо с Олдис — каза тя. — Просто исках да се разходя из колежа. Имах нужда да си проясня мислите. За надгробното слово.

— И как ви се стори колежът?

— Променен — отвърна тя. — Еволюцията не спира.

— И това беше всичко? Просто… излязохте.

— Да.

Той сведе поглед към бюрото и запрехвърля демонстративно книжата по него.

— Луис Прайн… Говорили ли сте наскоро с него?

— Чухме се преди няколко месеца. Последният ни смислен разговор е отпреди четири години. Много добре го помня.

— За какво беше той?

— Луис смяташе, че е открил страница от непубликуван роман на Фолоус, и искаше да я видя. Да потвърдя, че е прав.

— И беше ли?

Алекс не отговори веднага. Спомни си празното място в тайника, ръката си, протегната в тъмното, невинната усмивка на Келър, когато го видя по-късно.

— Доктор Шипли?

Тя вдигна поглед към детектива.

— Да. Мисля, че беше прав.

— А за нещо друго говорихте ли с Луис?

— Обсъждахме много неща, детектив. Ние сме стари приятели все пак.

— Говорихте ли за играта, която Луис Прайн е играел?

„Значи и той е бил замесен в Процедурата? По дяволите!“