Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Не — каза тя. — Аз гледах да стоя далеч от нея.

— Но преди сте я играли и вие?

Тя го погледна право в очите.

— Да. По време на вечерния курс.

— И бяхте ли добра?

— Добра?

— В игрите обикновено има победители и победени, професоре. Вие побеждавахте ли?

Тя огледа бъркотията на бюрото, редичката шишенца с хапчета на Фиск. След това изправи рамене и каза:

— Не и в началото. В началото бях ужасно зле. Но после — да. Станах много добра.

Блак си записа нещо.

— Да поговорим за тази сутрин. В колко часа излязохте?

— Около осем.

— Някой друг беше ли станал?

Тя си припомни къщата, догарящия огън в празната всекидневна, тъмнината в кухнята.

— Не видях никого. Къщата е огромна, детектив.

Блак кимна.

— Предполагам, че Луис Прайн е пристигнал около девет, точно след като всички са излезли от къщата и са тръгнали за погребението. Закъснял е. Свидетел ни каза, че колата му се била повредила, а по тези места често се случва мобилните телефони да нямат покритие. Сигурно е пристигнал точно когато последните гости са напускали къщата и…

— Всички бяхме на погребението — каза Алекс, но един спомен я накара да замръзне: Франк и Келър бяха закъснели. Укори се за тази мисъл и че позволява на ума си да тръгне в тази посока. Изведнъж се задъха, опитваше се да проумее нещо, което все й се изплъзваше. — Вече сме били излезли, когато е пристигнал.

— Някой може да се е върнал — каза Блак. — Само колкото да извърши убийството и пак да успее да стигне навреме за церемонията. Затова трябва да наблюдаваме всички ви, докато не отхвърлим всички възможности и не докажем невинността на всеки в къщата.

„Някой от курса го е извършил — помисли си тя. — Някой, който е бил там“.

— Но това убийство — успя да каже — нещо не се връзва в общата схема. Ако убиецът е същият, който е убил и Майкъл Танър, значи е променил методите си. Всичко е различно, с изключение на книгата.

— Понякога това не означава нищо — каза Блак.

— Не ви разбирам.

— Убиецът може да не е разполагал с достатъчно време. Вероятно е трябвало да действа бързо и огнестрелното оръжие е било неговият — или нейният — единствен избор. — Млъкна и пое дълбоко дъх. — Знаете ли някой в тази къща да има пистолет, доктор Шипли?

— Не — каза тя. — Разбира се, че не. — Дали можеше да разбере, че го лъже?

Мина една секунда, после още една. Накрая Блак кимна и каза:

— Да поговорим за Ричард Олдис.

— Какво по-точно?

— Снощи пак сте били в дома му.

Тя кимна.

— И? — попита Блак.

— Не ми каза нищо за Майкъл Танър. Твърди, че е невинен.

— Разбира се, че ще твърди така — каза Блак. — Проблемът с Олдис е, че живее много близо до колежа. За него би било лесно да дойде тук, да убие Луис Прайн и да се върне в къщата си преди края на възпоменателната церемония.

— Не го е извършил той.

Блак отново вдигна вежда.

— И защо сте толкова сигурна?

Тя сви рамене. Щеше й се да му каже нещо, което да го убеди, но нямаше какво.

— Били сте там доста дълго — каза той. — Състудентите ви твърдят, че ви е нямало почти три часа. За какво си говорихте с Олдис?

— За миналото.

— Олдис е интелигентен човек. Със сигурност има хипотези за случилото се в колежа.

Тя погледна над рамото му към двора на колежа. Зачуди се дали някога нещата ще се върнат към нормалното, дали изобщо са били нормални след вечерния курс.

— Той смята, че е някой от курса — каза Алекс.

Блак си подръпна ухото. На брадичката му имаше червен възпален белег — не го бе забелязала досега. Спомни си за баща си.

— А вие съгласна ли сте с него, доктор Шипли?

— Мисля, че вече е доказано, че Олдис обикновено се оказва прав.

Възцари се тишина. Челюстите на Блак потрепваха. Той щракна с химикалката си и каза:

— Можете да се върнете в стаята. Пратете ми Келър.

Алекс стана и излезе от кабинета. Стигна до спалнята си и тъй като в коридора нямаше никого, влезе и затвори тихо вратата. Отиде до леглото си и повдигна дюшека, като внимаваше да не вдига шум. Намери романа на Фолоус. Бързо отвори кухата книга, погледна вътре и…

Оръжието си беше там. Никой не го бе пипал.

Въздъхна и се обърна, за да излезе. И забеляза нещо на нощното шкафче. Беше пликът, който Олдис й бе дал по време на вечерята.

„За Александра.“

Вътре имаше обикновена поздравителна картичка. На външната й страна пишеше:

„На старите ми приятели. Не се събираме толкова често, колкото трябва, но когато го направим, за мен е истинско блаженство“.