Уилл Лэвендер - Превъзходство

Алекс прехапа устни. По дяволите! Опита се да мисли за сцената, да си спомни редовете. Но не се получаваше. Текстът на Фолоус просто бе излетял от главата й.

— Не мога…

— Нали те приеха в Харвард? — попита Лий. — Мислех, че си по-добра. — В тъмните й очи се четеше жестока присъда. „Взела е нещо. Не е на себе си“. Отнякъде се издигна дим и изпълни стаята. Алекс се закашля, усети как на гърлото й заседна буца, която ставаше все по-голяма. Пак се изкашля. Преви се на две, разтърсена от силен пристъп. Келър притъпи към нея и започна да я тупа по гърба.

— Какво ти е, Алекс? Искаш ли вода?

— Остави я, Келър — каза Лий. — Нищо й няма.

Алекс се изправи, лицето й гореше от срам. Беше се провалила; беше предала доверието на Олдис и останалите и не биваше да е тук. Не заслужаваше да бъде. Обърна се и излезе в коридора, където се лееше музиката на „Нирвана“. Тръгна към фоайето. Там вече не играеха сцената и тя видя Луис Прайн да дрънка на някакъв безсмислен език, а останалите статисти го слушаха в пълно мълчание. Бяха като жива картина.

Алекс се втурна през тях и изскочи навън, зажадняла за чист въздух.

Постоя малко сама на снега, вятърът брулеше лицето й. След това тръгна. Стигаше й за тази вечер. Край. Да вървят по дяволите с техните тъпи игри.

Направи трийсетина крачки и стигна до Кълвър Хол, след това тръгна по обратния път към Франт Стрийт. Скоро щеше да си е в стаята и да забрави за всичко, да остави Процедурата зад гърба си и да се върне към учебниците. Това, което бе направила, беше глупаво и съжаляваше, че изобщо…

— Шона Уитли и Абигейл Мъри.

Алекс спря. На пейката седеше Даниел Хейдън, лицето му бе наполовина осветено от уличната лампа. Вгледа се в него, без да казва нищо.

— Чувал си за тях?

— Двете жертви — каза той. Парата от дъха му замръзваше във въздуха. — Студентките, заради които Олдис е обвинен… момичетата, които е убил в „Дюмант“. Останалите са прекалено заети с играта — продължи момчето. — Но не и аз, Алекс. Аз попрочетох това-онова за Олдис. Проучих го. Онова, което е направил на онези момичета… Просто не мога да го преглътна. Иска ми се да се откажа от вечерния курс и да стоя възможно по-далече от него, но трябва да остана. Да видя как ще свърши всичко.

— Защо ми казваш това, Даниел? Късно е, а утре имам лекции още от сутринта.

Той вдигна очи към нея, ръцете в скута му трепереха.

— Защото знам какво правиш — отвърна той. — Видях те. Ти също правиш проучване. Защо според теб ти оставих бележка в книгата? — Тя понечи да каже нещо, но Хейдън й махна да млъкне. — Опитвах се да те водя — каза той. — Да ти посоча правилната посока. Баща ми беше полицай, така че знам как се разследва убийство.

— Даниел, все още не разбирам защо…

— Казвам ти това, за да го направиш както трябва, Алекс. Проучването ти, или с каквото там се занимаваш в библиотеката „Фиск“ и в къщата на стария ректор. Трябва да се съсредоточиш. А не да търсиш на сляпо. Трябва да започнеш от самото начало. Върни се при жертвите му. Отиди до университета „Дюмант“. Там се е родила легендата за Олдис.

Стаята за четене на микрофилми бе много стара и свряна в един ъгъл в дъното на библиотеката. Светлината в помещението с размери на килер беше жълтеникава и слаба. В ъглите имаше паяжини. Алекс беше съвсем сама вътре. Преглеждаше картотеката. „Трябва да започнеш от самото начало“ , помисли си. Срамът, който изпита от провала си в Процедурата, беше отминал, а на негово място се бе настанил интересът към информацията на Хейдън. Тя съвпадаше напълно с това, което й бе казал Фиск — че трябва да стигне до корените на проблема, до двете жертви. И от тази точка трябва да започне проследяването на Олдис. Досега бе действала неправилно, бе се опитвала да използва текста, за да разгадае мистерията. Вече осъзнаваше грешката си.

О — Олдис. Ф — Фолоус. Х — Хамлет. Д — Дюмант. Университетът „Дюмант“. 1982 година. Убийствата на Уитли и Мъри. Началото.

Извади филма с буквата У и го постави в машината. У — Шона Уитли, първата жертва.

Алекс бе открила статии за Ричард Олдис, за престъпленията в „Дюмант“ и за огромната научна дейност на преподавателя, но за неговите жертви имаше съвсем малко информация. ( „Не, Алекс — помисли си тя, когато се улови в грешка. — Не са негови, а жертви на някой друг, на истинския убиец“. ) Бе виждала само снимките, които й бе показал Фиск.

Завъртя копчето и започна да преглежда микрофилма, като плъзгаше очи по думите. УбиецразследванеистерияуниверситетметодологияОлдис. Спираше от време на време, за да се вгледа в някой портрет на младия Олдис, снимка от въздуха на университета „Дюмант“ с червено кръгче на мястото, където бил намерен трупът на Шона Уитли. Но най-вече търсеше информация за самата нея.