Уилл Лэвендер - Превъзходство

Алекс взе книгата от ръката му и я отвори. Намери сцената и зачете:

— Може да ми покажете къде…

— Не чети! — скара й се Марсдън. — Това е едно от правилата. Съжалявам, Алекс.

Тя затвори книгата и затвори и очи.

— Можете да ми покажете къде е отседнала Ан Мари. Толкова отдавна не съм я виждала.

— Насам — каза Марсдън.

Тя го последва. И тогава забеляза нещо: с тях имаше и други хора, някои й бяха познати, други — не. Десет или дванайсет студенти от колежа се разминаваха с нея от двете й страни, докато вървеше по Роуз Стрийт. Видя Луис Прайн.

— Добър вечер, госпожо — каза той завалено и вдигна невидимата си шапка.

Това беше също от сцената. Епизодът беше пресъздаден съвсем точно до последната подробност, включително оживената улица.

Фолоус. Те го повтаряха. Пресъздаваха книгата тук, в колежа.

Незнайно защо това прозрение я изпълни с ужас.

Алекс последва Марсдън край Кълвър Хол, покрай заскрежените дървета. Клонките я удряха през лицето, но тя не спираше да върви и скоро се озоваха в друг двор. Пред тях беше Търнър Хол. В това общежитие живееше Мелиса Лий. Наричаха го „Панорама“, като хотела в „Сияние“ 18 18 Роман на Стивън Кинг. Името на хотела е според превода на Надя Баева. — Б.пр. .

Влязоха на топло. Там срещнаха други студенти, статисти от сцената. Някои пиеха от пластмасови чаши, а други вече бяха пияни и излизаха извън сценария. Не всичко, което правеха, го имаше в четирите странички от „Спиралата“, които Мелиса Лий бе избрала за тази игра.

— Какво, мамка му, е Процедурата? — извика някой.

Студент и студентка се целуваха — сякаш безкрайно. Някой бе пуснал „Доре“ на преносима стереоуредба. Парчето „Краят“ проникваше във всички участници в сцената. Франк Марсдън все още не беше излязъл от образ. Спъна се веднъж, докато водеше Алекс нагоре по стълбите. Тя го следваше неотклонно.

Вратата на Лий бе открехната, точно както го бе описал Фолоус, от стаята се носеше тежка миризма на марихуана. Чуваше се тиха акустична музика. Алекс влезе и намери Лий, седнала пред увита в станиол кутия: сцената с огледалата, една от най-важните в „Спиралата“. Олдис специално бе наблегнал на нея, беше говорил за нея на лекции, бе анализирал темите и подробностите вътре надълго и нашироко. А ето я сега тук, в тази обикновена стая от общежитие. Алекс беше влязла в страниците на книгата. Пулсът й се ускори.

Там бяха и останалите: Сади Мичъл, Майкъл Танър и Келър. Сърцето й прескочи, когато го видя, но успя да се овладее. Чакаха я. Седяха до стената и не мърдаха, което не беше съвсем по Фолоус, но трябваше да се задоволят с наличното. Вече бяха стигнали прекалено далеч.

— Алекс — прошепна някой. Беше Келър. Сериозното му изражение й се стори трогателно; искаше да му каже да не приема всичко толкова навътре, че това е просто игра, но дали наистина беше така? След като влезе в сцената, нещата станаха като че ли необратими. Придобиха пулс. Момчето до нея й даде знак.

— Сега е твоята реплика.

Алекс се върна в реалността, влезе пак в играта.

— Ан Мари — каза тя прегракнало. — Колко време мина!

— Здравей, Клеър — отвърна Лий с акцент. Беше си преправила гласа идеално. — Колко мило от твоя страна да дойдеш чак до Айова, за да ме видиш. Искам да се запознаеш с баща ми. — И посочи Танър, който кимна. — А това е прислужницата ни Оливия.

— Здравейте — каза Мичъл.

— А това е господин Бърмън, адвокат.

Келър протегна ръка. Това не беше достоверно: нафуканият адвокат Бърмън се появяваше по-късно. Алекс мълчеше, но Келър все така си стоеше там, а очите му шареха из стаята. „Надрусан е — помисли си Алекс. — Всички са надрусани“ . Стисна потната длан на младежа. Той й се усмихна небрежно и отново седна. Дискът изскочи от стереоуредбата и Лий чак сега се обърна с лице към Алекс. На устните й имаше старомодно ярко червило. От ушите й висяха старинни тюркоазени обеци. Косата й бе прибрана по модата на времето, за което се разказваше в романа, но все още носеше тениската си на „Пърл Джем“, кубинки и черен лак на ноктите.

— Какво те води в Айова? — попита момичето.

— Тук съм по работа — каза Алекс.

— По каква работа?

— Работа… — Алекс замръзна. Стаята сякаш се завъртя. Ровеше в паметта си, но не намираше нищо. Останалите я чакаха, подканяха я с поглед да продължи. — За… — Посегна към книгата върху превърнатото в тоалетка бюро на Лий.

— Не — каза Лий и бутна романа далеч от ръката й. — Недей. Знаеш го, Алекс.