Уилл Лэвендер - Превъзходство

Накрая се обади Даниел Хейдън, гласът му прозвуча ясно и настойчиво:

— Не искам да имам нищо общо с това.

Обърна се и си тръгна.

Останалите гледаха след него. Снегът хрущеше под стъпките му. Когато Хейдън се превърна в точка в тъмнината, Лий заговори отново:

— Някой друг да го е страх?

Никой не помръдна. Това беше знак на съгласие.

Двайсет и четири часа по-късно Алекс си сложи ръкавиците и излезе. Спря на верандата на общежитието и погледна през двора в тревожния мрак, необичайно непрогледен за зимна вечер. Къде беше луната?

Тръгна. Парата от дъха й замъгляваше погледа й. Държеше главата си приведена и краката й я водеха сами; знаеше наизуст всеки завой по кампуса. Стигна там, закъдето бе тръгнала, за три минути и седемнайсет секунди.

Купонът беше в разгара си. Къщата на братството Алфа Сигма Тау беше претъпкана, студентите се тълпяха във всекидневната край буйния огън в камината. Някой се блъсна в нея и й предложи чаша. Съдържанието се разля по ръката й, течността беше болезнено студена. Алекс взе чашата и отпи. Музиката гърмеше.

Потърси с поглед Келър. Напоследък все по-често го правеше на студентските събирания: оглеждаше помещението за неговата усмивка. Понякога го виждаше, понякога — не, но винаги го търсеше и й ставаше празно, ако не успееше да го открие.

Стигна до задната част на къщата. Високите прозорци гледаха към огромния източен двор на кампуса и тук тъмнината не беше толкова непрогледна. Няколко студенти седяха на възглавници на пода и играеха на „Истина или предизвикателство“. Келър не беше сред тях. Песента „Плачи, скъпа“ на „Тролинг Мюзик“ свърши и започна нова.

Някой се стрелна покрай нея.

— Хей — каза Алекс. Гърлото й още гореше от напитката. Вдигна очи, но човекът вече се бе смесил с тълпата.

Не. Не съвсем. Беше й оставил нещо.

Бележка. В чашата й паднаха конфети и заплуваха към повърхността, докато тя четеше трите думи, написани на бележката.

Кълвър Хол. Започва.

Гърлото й се сви. Отново се огледа и се засмя напук на страха си. Увлечена в учене през деня, беше забравила за Процедурата — изтри я от ума си с Фолоус. Истинският Фолоус, а не океанът от подтекст: наближаваше края на тази странна книга „Спиралата“ и знаеше, че значението на произведението я подмамва да го открие, но си оставаше все така на ръка разстояние.

„Може би трябва да скочиш в дълбокото — каза си тя. — Може би трябва да отидеш там, където е бил Олдис“.

Излезе отново в хапещия студ. Тръгна към Кълвър.

В сградата бе тъмно също като навън. Нищо не трепваше, нямаше никакви шумове.

Отначало Алекс не видя никого. Питието, задимената къща на братството, страхът започваха да я побеждават. Потрепери. Краката й омекнаха. Студът стана още по-щипещ, а безлунната нощ — още по-непрогледна. Зачуди се дали не са я изиграли, дали това не е някаква шега на Лий. „Кучка“, помисли си Алекс и чак тогава видя пред тъмната фасада на сградата някакъв силует. Някой идваше.

Беше Франк Марсдън. Усмихваше се хитро.

— Госпожице Клеър?

Стана й смешно. Всичко това й се струваше абсурдно. Но някаква част от нея искаше да продължи да го прави, да провери дали може да играе играта, за която им бе разказал Олдис на лекцията. Да види дали си струва. Спомни си думите от онази вечер: „Най-странното при Процедурата е, че нямаш представа, че си част от нея, докато не забележиш, че нещо се е променило“.

— Да, господине? — каза тя.

— Добре дошла у дома, драга госпожице — продължи Марсдън, бе влязъл в ролята като истински актьор.

— Добре дошла… Мамка му. — Поклати глава и вдигна към очите си книгата, която носеше. Беше „Спиралата“. Бе взел и фенерче, с което си осветяваше страницата. Накрая каза: — Добре дошла в Хамлет, Айова. Мога ли да направя нещо за вас?

Алекс отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Само някаква тихо момичешко цвъртене, което стресна Марсдън, а нея я накара да се изчерви от срам. Спомняше си сцената, но точните думи бяха излетели от ума й. Както и подробностите. Оскъдните й спомени също изчезнаха, сякаш изсмукани с някаква невидима прахосмукачка. Обзе я паника. Не искаше да провери в книгата и да покаже на Марсдън, че е забравила какво пише вътре. „Тогава те изолират. А за един изследовател на Фолоус да не бъде част от вътрешния кръг, да не бъде един от тях, е съдба по-страшна от смъртта“.

— Книгата — прошепна Марсдън и й предложи своята. Тя помириса уиски в дъха му. „Всичко е само игра — каза си Алекс. — Малка почивка от ученето за изпитите в четвъртък вечер. Просто забавление“. Опита се да се отпусне. — Твоята реплика.