Уилл Лэвендер - Превъзходство

„Значи все пак е решил да дойде — помисли си Алекс. — Само дето закъсня“.

Главата на Прайн бе отпусната назад, сякаш беше заспал в креслото. Върху лицето му имаше книга с меки корици, изцапани с тъмната му кръв. „Баркър нощем“ на Крисчън Кейн.

— Кълна се във всичко свято — говореше някъде из хората в стаята Крисчън. — Кълна се, че нямам нищо общо с това. Натопен съм. Натопен съм, по дяволите! — Беше на ръба на истерията. Останалите го гледаха хладно. Сали Танър се бе отпуснала в ръцете на Франк Марсдън, на лицето й бе изписан тотален шок. „Не — мълвеше тя без глас. — Не, не, не“. Луси Уигинс стоеше до камината, пребледняла от страх. Келър стоеше до Алекс и местеше очи от мъртвеца към стената и обратно. И той като Алекс не можеше да погледне Луис, без да си спомни Айова.

— Рана от куршум — заяви Блак. — Точно зад дясното ухо.

— Нямам оръжие в къщата — каза отбранително Фиск. — Ако намерите оръжие, значи е донесено от убиеца.

— Хората ми претърсват навсякъде — отвърна Блак и Алекс си спомни за книгата, която бе скрила в стаята си. И за оръжието вътре. Блак улови погледа й и тя бързо се извърна. — А сега трябва да върнем тук всички, които са били в къщата тази сутрин. Прайн е убит или малко преди, или веднага след като всички са излезли.

— Но все някой трябва да е видял извършителя — почти проплака ректорът.

— Откъде излязохте от къщата, доктор Фиск? — попита Блак.

— През кухнята — отговори асистентът на ректора.

— Значи е възможно, когато сте излизали, изобщо да не сте се натъкнали на Луис Прайн — заключи Блак. — Той е закъснял и когато е пристигнал, някой, който е бил в къщата, го е убил.

— Невъзможно — изсумтя Фиск.

— След убийството на Майкъл Танър — продължи Блак — трябва да изследваме всяка възможност. — Детективът погледна към Алекс и добави: — Снощи сте били у Олдис.

— Той не е идвал тук — отвърна тя. Каза го прекалено бързо и прозвуча отбранително. — Не дойде и на погребението. Не е в стила му.

— Всяка възможност — повтори Блак.

След това надникна в коридора и каза нещо на ректора Райс, който изглеждаше блед и разтреперан. Ректорът кимна и излезе от къщата.

— Всички ли се върнаха от церемонията? — попита един от помощниците на Блак.

Алекс се огледа. Във всекидневната кипеше оживление, полицаи и криминалисти си вършеха работата в отцепеното пространство на местопрестъплението; на бившите състуденти им трябваше почти час, за да се измъкнат през събралите се на възпоменателната церемония хора и през репортерите, които се натискаха да се доближат до подиума. Алекс виждаше цяла тълпа журналисти през мръсните прозорци. Райс даваше интервю.

„Олдис се оказа прав — помисли тя. — Оказа се абсолютно прав“.

— Това ли са всички? — попита Блак.

— Да — каза Келър, който не се откъсваше от нея. — С изключение на един.

Алекс огледа стаята. Един човек наистина не се бе върнал от церемонията. Когато осъзна кой е, изпита странна смесица от гняв и объркване.

— Мелиса Лий — каза тя на глас.

Блак кимна и се обърна към помощника си.

— Намерете Лий и я доведете тук. Всички, които са прекарали нощта в къщата, са вероятни мишени. И заподозрени.

На следващата вечер намериха залата празна. Количката с монитора бе избутана в ъгъла, а на дъската пишеше: „Днес няма да има лекция. Проф. Олдис получи пристъп“.

Деветимата си тръгнаха в тъмното. Вървяха заедно, вятърът жулеше бузите им. В колежа беше мирно и тихо, високите прозорци на Кулата хвърляха квадратчета жълта светлина по двора. Никога досега малката групичка не бе мълчала толкова дълго.

Мелиса Лий наруши тишината. Каза само една дума:

— Играта.

— Какво искаш да кажеш? — попита Келър.

— Трябва да я играем. Тук, тази вечер. Всички спряха.

— Не знам дали идеята е добра, Мелиса — каза Луис Прайн.

— Имам приятелка в „Дюмант“ — продължи Лий. — Учи руска литература. Казва, че още играят Процедурата през уикендите. Не е кой знае какво, просто забавление. Чели сме достатъчно от „Спиралата“, за да можем поне да се престорим, че играем. — Очите й се местеха от лице на лице. Наистина го искаше.

— Не разбирам — каза тихо Сали Мичъл. — Всичко това прилича на заговор, на някаква… клика.

— Стига, Сал. Да не би да има някой друг в Джаспър, който може да играе тази игра? Не, само ние сме. Ние сме най-добрите. Мисля, че предишния път Олдис се опитваше да ни каже точно това. Той ни… подтикваше да започнем собствена игра. Да играем Процедурата в нашия колеж. — Лий млъкна. Бяха стигнали пред библиотеката „Фиск“. Самотна улична лампа осветяваше малката им групичка.