Уилл Лэвендер - Превъзходство

Кедър си допи бирата, взе романа и се загледа в корицата. Черното сърце, жената, застанала пред лабиринт. Не беше емоционален като Алекс, дори напротив — съвсем рационален. Даже подозрителен.

— Мисля, че открих отговора — каза накрая.

— Голяма работа си, Келър.

Той извади още нещо от сака си. Снимка. Подаде й я, но щом тя посегна да я вземе, я дръпна. Тя си помисли, че пак й играе някакви игрички. Че май пак се опитва да я целуне. Но когато го погледна, видя, че е съвсем сериозен, и усмивката й изчезна.

— Няма да ме питаш откъде имам тази снимка — каза Келър.

— Аз…

— Обещай ми, Алекс. Човекът, който ми я даде, ме накара да се закълна да пазя тайната. Вярва също като мен, че този вечерен курс е нещо много по-грандиозно от това, което се вижда на повърхността. Но иска да ми помогне. Да ни помогне. Моля те, не ме питай за името му.

— Добре. Обещавам.

Той й подаде снимката. На нея имаше мъж, застанал пред малка дървена къща. Беше го виждала и преди, но тук изглеждаше по-различно. Много по-различно. Остарял, да, но и някак си… посърнал. С уморени очи. Мрачен. Досущ като Ричард Олдис.

Но човекът на снимката не беше Олдис. Изобщо не беше той.

— Кой е този, по дяволите? — попита Алекс. Но после я връхлетя прозрението и тя едва не се задави.

— Това е той, Алекс. Без съмнение е той. Погледни датата.

В долния десен ъгъл фотоапаратът бе изписал датата: 11.01.94.

Човекът на снимката беше Чарлз Ръдърфорд. Беше сниман само преди четири дни.

Луис Прайн и без това вече закъсняваше за възпоменателната служба на Майкъл Танър, а на всичкото отгоре двигателят на сааба му започна да издава непривичен шум. Луис би трябвало да го чуе по-рано, но се беше замислил за хладнокръвното убийство. Как смъртта бе проправила пътека, свързваща миналото и настоящето, как бе разкъсала границите на времето и бе забъркала всичко в една отвратителна болезнена каша. На изхода от Бърлингтън усети, че по лицето му се стичат сълзи. Свали прозореца и студеният вятър разроши оскъдната му вече коса.

След малко колата започна да трака и изпод капака се издигна сивкав дим. Луис спря на една отбивка на невзрачния върмонтски път и се опита да се обади по мобилния на Алекс Шипли. Но в това затънтено място нямаше покритие, а и той не можеше да се върне: погребалната церемония щеше скоро да започне и опечалените сигурно вече се събираха в двора на колежа. От работата си с психически осакатени и агресивни хора Луис знаеше, че убиецът най-вероятно също ще е сред тях.

„Може би така е по-добре“ , помисли си той. Бе учил психология като втора специалност, не се реализира като психотерапевт и накрая стана директор на клиника за опасни невменяеми престъпници. Така и не успя да стане един от деветимата.

Чак след половин час успя да спре преминаваща кола, минаха още четиридесет и пет минути, докато стигнат до градчето Оруел, където един автомонтьор оправи повредата, но категорично го предупреди, че така няма да изкара дълго. Само след минути Луис бе отново на магистрала 2.

На влизане в Джаспър видя мержелеещите се покриви на сградите на колежа и се зачуди дали всичко това — закъснението му, проблемите с колата — няма да направи останалите подозрителни. Винаги така се отнасяха към него, бяха хладни и непрекъснато го анализираха. „Развален радиатор? — щяха да кажат презрително. — Колко типично за Луис“ .

Това беше откачено, напълно в стила на някой от неговите пациенти затворници. Започна да съчинява историята, като се гледаше в огледалото за обратно виждане. Измисляше лъжа за закъснението си. Един вид алиби, за всеки случай.

Паркира и забърза по склона към къщата на Фиск. Ако успееше да свари останалите там, преди да са тръгнали за церемонията, щяха да се убедят, че наистина му пука за случилото се. Че винаги е уважавал Майкъл и че убийството му е безумна трагедия и за него. Докато стигне до входната врата, ризата му бе мокра от пот. Дишаше тежко.

Почука, но никой не отвори. Помнеше добре тази къща от годините си в колежа: Фиск често ги канеше в нея — деветимата избрани за вечерния курс на Олдис. Луис винаги бе изпитвал някакво жалко удоволствие да идва заедно с другите в този дом. Сякаш в онези вечери, в които пиеха безумно скъпо вино и говореха за велики произведения, усещаше, че напълно се вписва в техния кръг. Докато не разбра за ръкописа. Тогава тези редки мигове избледняха и отплуваха в миналото.