Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Не знам — каза тя замислено. „Заешката дупка…“

— Мислиш, че играта е забавна, така ли?

— Не разбирам защо го е направил — продължи тя. Погледна над рамото му и видя Мелиса Лий в сепарето в ъгъла. Говореше с четирима студенти по литература и Алекс с изненада видя, че единият е Майкъл Танър. Лий улови погледа й и Алекс се изчерви и пак се обърна към Келър.

— Според мен е адски тъпо — каза Келър. — Но все пак бих искал да чуя повече за онова пътуване в Айова с онзи тип… как му беше името? Лок.

— Според мен ти нямаш никакво доверие на Олдис.

— Позна. Обаче ми е интересно да разбера как ще свърши всичко това, Алекс. Искам да науча какво е открил в затвора. Успя да ме зариби, а той точно това иска да постигне с този курс, нали? Но все пак…

— Но все пак? — подкани го тя.

— Много е шибано.

— Стига де, Келър.

— Просто при този човек нищо не е каквото изглежда.

Тя се засмя, а Келър се изчерви.

— Сигурно само аз така си мисля. — Сведе очи към масата. — Сигурно съм ненормален параноик.

— Не си параноик.

— Значи и ти го усещаш?

„Кажи му — помисли си. — Кажи му за книгата и посланието в нея. Кажи му, че Олдис е невинен“. Отвори уста, но от нея не излизаше нищо. Вдигна бирата и отпи голяма глътка.

— Порових малко — каза Келър.

— Какво си ровил?

— Открих някои неща. Днес, в библиотеката „Фиск“.

Алекс го погледна въпросително, но не каза нищо повече. Просто си седеше и я гледаше безизразно. От джубокса се носеше песен на „Стрийминг Трийс“, две пияни студентки без кавалери се поклащаха под звуците й на дансинга. В заведението ставаше все по-шумно.

— Е? — подкани го тя. — Изплюй камъчето.

Келър се ухили.

— Няма пък.

— Келър! Мислех, че тази вечер ще учим.

— Сериозно? — попита той и закачливата усмивка отново се появи на лицето му. — Да учим?

— Че какво друго да правим?

— Да разгадаваме мистерии — каза Келър, като снижи глас в идеална имитация на Олдис. Очите му блестяха. Чак сега Алекс осъзна, че я поднася.

— Ще ми кажеш ли какво си открил в библиотеката, или няма? — попита тя сърдито.

— Още не.

— Ако не ми кажеш, Келър, ще…

Той се наведе през масата и я целуна. Бързо и без предупреждение. Масата се плъзна по пода и бирата в бутилките се люшна, сякаш през входа на „При Ребека“ бе влязъл влак. Алекс го изгледа смаяно.

— Извинявай — каза той. — Без да искам.

— Келър…

— Виж.

Той се наведе към сака си, на който пишеше „ОБИЧАМ ВЪРМОНТ“, извади една книга и я плъзна по масата към нея.

Беше „Спиралата“ на Фолоус.

— Не е смешно, Келър — каза тя, докато си мислеше колко бързо се бе навел към нея и за допира устните му върху нейните. — Имам я. Същото издание.

Келър все едно не я чу.

— Отначало не повярвах — каза тихо. — Помислих си, че пак е някакъв номер на Олдис. Но после започнах да чета. Имам предвид — наистина се зачетох внимателно, Алекс. По начина, по който професорът говори за тази книга на лекциите. Започнах да я проумявам. Да я анализирам. Да я разглобявам на съставните й части.

— И?

Келър въздъхна, протегна ръка и пипна книгата, внимателно, сякаш можеше да го удари ток.

— Олдис е прав. Има толкова неща… Боже, Алекс, има толкова много неща вътре, които ни подсказват къде да го намерим.

— Имаш предвид Фолоус?

Той кимна.

— Да, така си мисля. Това е нещо като…

— … карта? — довърши тя вместо него, като си спомни какво й бе казал Фиск.

— Точно така. „Спиралата“ е шибана карта.

Сега тя докосна корицата на книгата и прокара пръсти по нея. Светът, който създаваше това произведение, беше объркващ и странен. Една жена в голям град, но този град бе необикновен. Небостъргачите не хвърляха сенки; улиците вървяха на зигзаг към градския център, към черното му, задушено от увивни растения сърце. Заглавието на книгата се извиваше нагоре, думите бяха като пипала и клони, прорасли от това приклещено сърце.

СПИРАЛАТА

Пол Фолоус

— Покажи ми какво си открил — каза Алекс.

— Значи тази сутрин отидох до библиотеката, казах ти. Мислех да почета, нали разбираш, да се подготвя за лекцията утре вечер. Но прегледах няколко страници и ми се доспа. В събота имах мач и все още не съм се възстановил.

— Само не ми казвай, че това си го сънувал.

— Не беше сън — отвърна той категорично. — Просто отпуснах глава на масата. И после…

— Какво после, Келър? — попита тя нетърпеливо.

— Виж.

Обърна книгата със страниците към нея и посочи.