Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Най-странното нещо при Процедурата е, че нямаш представа, че си част от нея, докато не забележиш, че нещо се е променило — започна той. — За да влезеш в играта, трябва да те изберат. Помня как мен ме избраха като студент в „Дюмант“. Помня колко горд се почувствах, че най-накрая съм един от тях… — Млъкна и отново погледна някъде покрай камерата. Когато продължи, гласът му бе овладян. — Бележка, написана в една книга, ми даде да разбера, че играта е започнала. Но иначе не забелязвах нещо да се е променило.

Седналата през три реда от екрана Алекс се наведе напред. „Бележка, написана в книга?“

— Искате да кажете, че Процедурата още не е била започнала? — попита Франк Марсдън. Отново бе облечен като Ричард III, очите му бяха гримирани, а косата — боядисана с някаква гадост.

— Не. Беше започнала. Точно това е най-вълнуващото на играта — никога не знаеш какво става. Никога нямаш представа къде точно е границата между реалността и Процедурата.

Изчака студентите да проумеят казаното, после продължи:

— След като те приемат, чакаш. Изчакваш, докато те са готови. Три седмици след като намерих бележката в книгата, започнаха да се случват странни неща. Приятелите ми престанаха да се държат нормално. Те… сякаш играеха части от театрално представление. Това беше Процедурата, колеги.

— А тези части? — обади се Хейдън, впил поглед в екрана. — Трябвало е да реагирате по някакъв подходящ начин на тях, така ли? Да схванете намеците в сцените и да се превърнете в герой на Фолоус?

— Точно така. Изглежда глупаво, да, но повярвайте ми, когато Процедурата достигне най-високите си нива, в нея няма абсолютно нищо глупаво. Никога няма да забравя как един ден седяхме в едно кафене в университетското градче. И един човек ме погледна и започна да ми рецитира редове от „Златното мълчание“. Нямах представа какво се случва. Бях объркан. Изпаднах в паника. Накрая той просто стана и излезе. На следващата седмица в една от книгите ми се появи нова бележка. Този път беше в том на Дерида. „РАЗОЧАРОВАНИ СМЕ ОТ ТЕБ, РИЧАРД“.

— Загубили сте — каза Келър.

— Да, първия път загубих играта. Но получих втори шанс след две седмици. Разхождахме се из университета, бяхме петимата, които се наричахме Айовците. Изведнъж един започна да рецитира. Познах откъса, беше от средата на романа, когато Ан Мари се мести в голямата къща на чичо си. Влязох в ролята си, казах си репликите и направих същите жестове, които бяха описани в текста. Трябваше да съм съвсем точен: играчът трябва да покаже отлично владеене на Фолоус, познаване и на последния детайл. И този път познах по лицата на останалите, че съм спечелил.

— И какво става, когато спечелиш? — попита тихо Мичъл.

Олдис вдигна поглед към камерата. Нещо се бе променило в лицето му, силното напрежение бе изчезнало. Очите му блестяха.

— Приемат те — каза той. — Процедурата завършва и ти ставаш част от елита.

— А ако загубиш? — попита Алекс. — Тогава какво?

Олдис сведе очи. Надзирателите без лица се размърдаха.

— Тогава те изолират. А за един изследовател на Фолоус да не бъде част от вътрешния кръг, да не бъде един от тях, е съдба по-страшна от смъртта.

Професорът не каза нищо повече. Секунди по-късно прекъснаха връзката.

Същата вечер Алекс се видя с Келър в „При Ребека“. Той я чакаше, картончетата му бяха пръснати по ожулената маса.

— Учех си уроците — каза той, когато тя седна. Беше шумно, почти не можеха да се чуят. Изобщо — беше страхотно.

— Зубрач — каза тя.

— Бира? — попита той.

— Естествено.

Келър махна на сервитьорката и поръча и за двамата. Минаха няколко неловки секунди. Алекс си помисли, че това не е като да ходят заедно на вечерния курс. Беше съвсем различно. Повече приличаше на среща. Не че беше от домашарките в колежа — излизаше като всички останали. Но след като я приеха в Харвард и след като здравето на баща й се влоши… просто нямаше достатъчно време за такива неща. Почувства се глупаво.

— Та значи Процедурата — каза Келър.

Тя вдигна поглед, стресната от думите му. Човек не можеше да осъзнае напълно колко е едър Келър, докато не седнеше съвсем близо до него. По тялото му нямаше нищо меко. Но също така беше и хубавец, с мили кротки очи и вечна закачлива усмивка. — Какво Процедурата? — попита тя. Бирите пристигнаха.

— Пълна глупост, не мислиш ли? Да потънеш така в книгите. Сякаш са търсили дупка в реалността, през която да влязат в романите на Фолоус.