Уилл Лэвендер - Превъзходство

Никой не проговори. Екранът трепна, може би от течение или от някакво движение в малката звукоизолирана кабинка на професора. Образът се събра в средата като спуснати завеси, след това отново се разтвори и професорът се появи със скръстени пред гърдите ръце и пронизващ черен поглед. Не се бе обръснал и по бузите му бе набола посивяла няколкодневна брада.

— Нищо? — попита Олдис. — Все нещо сте правили през тези дни.

— Как да намериш човек, който не съществува? — попита Луис Прайн: седеше на последния ред, опрял глава в бетонната стена.

— Уверявам ви, че Пол Фолоус съществува, господин Прайн. Винаги е съществувал.

— Но как да сме сигурни?

— Защото аз ви казвам, че е така. Това не ви ли е достатъчно?

— Не — намеси се Мелиса Лий, преди Прайн да успее да отговори.

— И защо не? — попита Олдис и се усмихна по-враждебно и отпреди. Подпря брадичка на дясната си ръка и те видяха, че на ръката му е написано нещо. Някаква изплъзваща се дума точно в основата на палеца. Олдис правеше понякога така — водеше си записки за лекциите по тялото, но и те като всичко друго, свързано с него, бяха неясни. Дата, тема, страница — всичко винаги беше извън обсега на камерата.

— Защото сте…

— … тук? — попита той и разпери ръце. Надзирателите, които се виждаха само от кръста надолу, трепнаха, както правеха всеки път, щом Олдис мръднеше.

— Това ли имате предвид, госпожице Лий? Че щом съм в затвора, не съм толкова надежден източник? Че съм изгубил способността да бъда достоверен?

Тя вдигна глава и срещна безстрашно погледа му.

— Да не забравяме и колко информация имаме засега — обади се Даниел Хейдън: опитваше се да предизвика Олдис както много пъти досега. — Не е кой знае колко.

— Какво още искате да ви кажа? — попита Олдис.

Хейдън мълчеше и се взираше напрегнато в екрана, сякаш мониторът можеше да го посъветва какво да прави. После каза дори прекалено спокойно:

— За пътуването ви до Айова. Разкажете ни за него.

Олдис не трепна, но физиономията му се промени. Нещо се вдлъбна в дясната му буза, появи се тъмна бръчка, все едно под кожата му бе опъната струна.

— И по какъв начин то има отношение към Фолоус?

— По всякакъв — каза Хейдън. — Нима началото не е също толкова важно колкото края?

— Началото — повтори Олдис и забарабани с пръсти по стоманената маса. — Бях студент също като вас, когато заминах за Айова да търся Фолоус. Но това, което открих в „Рок Маунтин“, е много по-важно от онова пътуване. Тогава бях още хлапе. Не знаех къде е Пол Фолоус, не знаех кой е. Знаех само това, което ми казваше моят ментор доктор Бенджамин Лок. Оттогава помъдрях.

— Лок — обади се Танър. — Кой е той?

— Човекът, който знаеше за Фолоус повече от всеки друг жив човек по онова време — отвърна Олдис. — Но като много учени, и Лок бе погълнат от писателя. Това търсене се превърна в смисъла на живота му и накрая го унищожи.

Алекс се замисли над тези думи. Спомни си какво й бе казал Фиск за учените, погубени от издирването на Фолоус. Представи си Олдис в самотната му килия, двете убити студентки от университета „Дюмант“. И всичко заради някакви си безсмислени думи. Разумът й сякаш изгуби контрол над действията й. Тя се пресегна и докосна корицата на „Спиралата“. Бездушната й студенина я върна в тази вечер, в тази зала в сутерена с всичките й мистерии.

„Попитай го за Процедурата.“

Преди да успее да се овладее, въпросът вече беше произнесен, падна насред дискусията като бомба.

— Той ли ви запозна с Процедурата?

Мълчание. На екрана се видя как Олдис се дръпна назад, премигна, а може би и потрепери. Не беше очаквал това.

— Други проучвания? — попита той хладно.

— Ами… — заекна Алекс. — Аз… Не исках да…

— Какво значи това, професоре? — попита Лий и спаси Алекс от срама да води сама битка срещу него. — Какво е Процедурата?

Олдис извърна очи извън кадъра. Често го правеше: избягваше да ги гледа, печелеше време. Всичко при него беше нарочно, премерено. Те го чакаха да продължи.

— Процедурата е игра — каза той накрая. — Игра, която се играе по романите на Фолоус.

— Да нямате предвид нещо като ролева игра? — попита Сали Мичъл.

— Не — отвърна Олдис без колебание. — Много повече от това.

— Как се играе?

Олдис отново стана предпазлив. Вдигна ръка и приглади кичурите, които бяха паднали над очите му.

Навън виеше вятър, от който картината стана на снежинки. Професорът изглеждаше като бледа сянка на екрана. После образът се изчисти. Олдис въздъхна. Вече нямаше избор, беше отишъл прекалено далеч.