Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Ако ти кажа нещо — започна Крисчън, — обещаваш ли да не го споделяш с останалите?

Алекс се взря в него.

— Разбира се, Крисчън.

— Плагиатствах от Фолоус.

— Какво?

Той запристъпва от крак на крак и задиша по-тежко. На Алекс й се стори, че отдавна е искал да го каже на някого, но не е събирал кураж. А сега, когато се бе върнал в стария си колеж, когато един от приятелите му беше убит, бе намерил сили за това признание. „Тук може да се крие нещо повече“.

— Не дума по дума, нищо подобно — каза той. — Просто откраднах стила му, ритъма му. В последния ми роман, „Баркър в бурята“. Изпаднах в застой. Втълпих си някакви лудости, че хората ще играят Процедурата по моите романи. Всеки уикенд ходех с Майкъл в Бърлингтън и „Дюмант“, бяхме потънали изцяло в Процедурата. Бях погълнат от нея, не бях на себе си, Алекс. Редакторът ми започна да ми звъни непрекъснато, да ме пита кога ще е готова следващата книга. А аз все му повтарях: „Скоро, скоро, скоро“. Месеците прераснаха в година, почти изгубих всичко. — Крисчън млъкна и се загледа надалеч в сенките, сякаш бе дочул нещо там. Алекс проследи погледа му, но не видя нищо в тъмнината, само блещукащите светлини на колежа в далечината. — Един ден взех „Златното мълчание“ и започнах да чета. И си помислих: „Това е“. Прочетох няколко страници и се опитах да им подражавам. Беше си кражба. И се почувствах… о, боже, Алекс, почувствах се толкова добре. Усетих се отново силен, както когато започнах да пиша. Беше великолепно.

— Някой все ще разбере — каза Алекс. — Критиците улавят подобни неща.

Той се усмихна мрачно.

— Надявам се. Наистина се надявам да ме разкрият. — Отново се взря в дърветата, дръпна за последно от цигарата и хвърли фаса в храстите. — Надявам се да бъда наказан.

Франк Марсдън и Луси Уигинс седяха до камината прегърнати и си говореха тихо. Алекс отиде в кухнята и си наля вода от чешмата. Изпи я, заслушана в тишината на старата къща, мислеше за Олдис. За непоколебимото му убеждение, че някой от приятелите й е виновен. Някой от хората, събрани тук.

Чу смях. Идваше някъде от тъмното.

— Ехо? — извика Алекс. И зачака.

Отначало — нищо. Но после отново чу същия смях, звънлив и женствен.

Чу се и мъжки глас. Беше й познат, но не можеше да определи чий е.

Огледа се. Зад хладилника имаше врата. Вероятно към пералното помещение — не беше влизала в тази част на къщата. Направи крачка към вратата, после още една, бутна я и…

Мелиса Лий бе коленичила пред личния асистент Матю Оуен.

Алекс почувства изгарящо неудобство, но не се извърна. Виждаше лицето на Лий. Виждаше отметнатата глава на Оуен и чуваше тихите му стонове на удоволствие. Сведе отново очи и видя, че Лий я гледа с някакво палаво забавление.

„Значи все пак не е чак такава достойна съпруга“ , помисли Алекс. Тихо се върна в кухнята, излезе във всекидневната, тръгна към топлината на камината и се натъкна на Франк Марсдън. Беше пиян и за малко не я бутна на пода.

— О, Александра! — каза задавено. Отблясъците от огъня се отразяваха в очите му.

— Здрасти, Франк.

Той се усмихна.

— Заключи си вратата.

— Моля?

— Така се говори из колежа. — Франк се наведе, вонеше на алкохол. В очите му се четеше някакво налудничаво желание за отмъщение. — Заключи си вратата тази нощ. Убиецът на Майкъл, който и да е той, още е на свобода.

— Ти ли си, Алекс?

Беше се качила на горния етаж. Сърцето й още биеше силно от това, което бе видяла в кухнята. В кабинета на ректора бе почти пълен мрак, само настолната лампа хвърляше слаба светлина върху стареца. Той седеше в инвалидната си количка, хлабавата перука се бе кипнала на една страна, червилото се бе размазало, а дишането му беше затруднено и хрипливо. Тя го изчака да каже още нещо.

— За надгробното ти слово утре — продължи той. — Планирала ли си нещо?

Не беше, но щеше да го измисли, преди да заспи. Винаги така подготвяше лекциите си: с настъпването на изтощението съзнанието й се освобождаваше и оголваше, задръжките се стопяваха.

— Няма да се изложа — отвърна тя.

— Добре. Сали е съсипана. Полицията наблюдава всеки неин ход. Това е ужасно. Ще има нужда от състрадание, от хубав спомен за мъжа си.

— Разбира се.

Ректорът се размърда и излезе от обсега на лампата.

— Как беше тази вечер Ричард?

— Не го е извършил той, ректор Фиск.

— Той така твърди.

— Познавам го. Знам, че не е способен на подобно нещо. — „Имаш ли оръжие? Мога да ти дам“ .