Уилл Лэвендер - Превъзходство

Алекс го погледна. Изведнъж се почувства много слаба. Зави й се свят.

— Съжалявам, професоре — каза тя. — Извини ме.

Излезе в коридора и намери банята. Влезе, светна лампата и се огледа в огледалото. Амалгамата бе напукана от годините и стъклото бе посивяло. Алекс опря ръце на мивката и пое пречистващ дъх. Напръска си лицето с вода.

„Да довърши нещо — помисли си тя. — Да довърши…“

Мобилният й телефон завибрира в джоба. Тя го извади и погледна екрана. Имаше съобщение от ректора Райс.

Докладвайте ни веднага щом приключите с него.

— Нещастник — прошепна тя и спря водата. Върна се във всекидневната. Олдис все още седеше на дивана. Лицето му бе зачервено от виното, ръцете му бяха сплетени в скута. Ризата му бе разкопчана на шията и тя видя част от татуировката. Той не изпускаше Алекс от очи, докато тя сядаше.

— Да не би да се страхуваш да си в една къща с тях, Александра?

— Не — излъга тя.

— А би трябвало. Това, което казах тази сутрин… В момента съм дори още по-убеден в него. Убиецът е бил част от вечерния курс. — Той млъкна и започна да върти чашата в пръстите си. — Имаш ли оръжие?

— Не. Разбира се, че не.

— Ще ти трябва. За всеки случай. Мога да ти дам.

Тя поклати глава. В съзнанието й се гонеха и пропадаха хиляди неща, но тя можеше да мисли ясно само за едно. Келър. Как стои пред полиците с книги и й казва да внимава.

— Мислиш за нещо, Александра — каза Олдис. — Кажи ми.

Тя се овладя.

— Как разбра, че е някой от вечерния курс?

Нищо. Тишината се разстла в стаята.

— Как разбра? Трябва да ми кажеш как разбра, че някой от тях е убил Майкъл, професоре. Не можеш просто… Не можеш просто да ме пратиш в онази къща, да ме караш да ги наблюдавам като някакъв шибан Юда, без да ми кажеш!

Беше на ръба на търпението си, никога не бе притискала никого толкова силно. Усети парене в дъното на стомаха си, все едно я бяха промушили с нажежен до червено шиш. Това беше страх.

— Нещо се е случило — продължи тя. — Нещо е станало между теб и някой от тях, затова мислиш така. Даниел ли беше, професоре? Той ли е връзката?

По очите на Олдис позна, че е улучила десетката, но той не каза нищо.

— Това е абсурдно — каза тя. — Те ще те подгонят, професоре.

Олдис се засмя.

— Ще дойдат тук и ще унищожат книгите и записките ти, ще обърнат цялото ти жилище. Ще пипнат и Дафни, ще изтръгнат от нея каквото знае. Ще завършиш живота си така, както щеше да стане, ако никога не се бяхме срещнали — ще бъдеш оплетен в мрежа от подозрения, повечето ти колеги ще те смятат за убиец. Това тук, всичко, което си постигнал, ще изчезне и отново ще ти остане само „Рок Маунтин“.

Той рязко извърна поглед към нея; само половината му лице се виждаше под светлината на лампата. Усмивката му потрепна.

— Не съм убил Майкъл Танър.

Тя изчака известно време, след това каза:

— Ако знаеш кой е…

— Знам. Някой от вечерния курс. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Но кой? — попита тя. Гласът й бе изтънял до писък, ръцете й се вдигнаха пред лицето. — Кой точно?

Той мълчеше. Устните му се отлепиха в усмивка, с която й показа зъбите си.

— Лека нощ, професоре — примири се Алекс. — И се пази.

След малко вече вървеше към колата. Нощта беше ясна и светла, езерото зад къщата блестеше под лунните лъчи. Качи се и запали двигателя, усети как топлината се разлива по изстиналото й лице. „Мамка му, мамка му, мамка му, Алекс! Това не беше трудно, беше най-лесната работа на света и ти се провали. Ти…“

На десния преден прозорец се почука.

Алекс се обърна и видя зад стъклото лицето на Олдис. Свали прозореца.

— Вземи — каза Олдис. — Забрави го на масата.

И й подаде плика с надпис „За Александра“. Алекс го взе и го мушна между страниците на една от книгите на Фолоус, която бе взела със себе си и която още стоеше в колата. Вдигна прозореца, даде на заден по алеята и излезе от живота на Ричард Олдис — както искрено се надяваше — завинаги.

Върна се в къщата след единайсет. Крисчън Кейн пушеше отвън. Тя вървеше по алеята и търсеше с поглед прозореца на стаята на Келър, чудеше се дали още е буден.

— Как е милият професор? — попита Крисчън, когато тя приближи. Цигарата му светеше в мрака.

— Непреклонен за своята невинност — отвърна тя.

— Значи няма скелети в гардероба, а?

— Боя се, че не. — Кимна към цигарата. — Ще ми дадеш ли една?

Той извади цигара, подаде й я и й запали. Тя надуши, че е пил, и се зачуди какво ли са си говорили, докато я е нямало.