Уилл Лэвендер - Превъзходство

Остави химикалката и погледна шестте имена. В главата й се появи образ: снимките от местопрестъплението, които бе видяла рано тази сутрин. Обезобразеният труп на Майкъл. Брутално. Нали така се бе изразил Келър? Наистина ужасно. И някой в тази къща, един от хората, на които някога бе имала доверие и с които бе учила във вечерния курс, вероятно бе виновен.

Беше напълно изтощена. Легна и затвори очи…

От коридора отново се чу звук. Алекс се надигна, седна и се взря във вратата.

Чу приглушени стъпки, приближаваха се. А после на вратата се почука:

— Кой е? — попита високо Алекс.

— Аз съм. — Келър.

Тя стана и открехна вратата.

— Какво искаш?

— Пристигна нещо за теб.

— Какво?

— Това. — И й подаде през процепа на вратата дебел плик, на който с разкривен почерк бе написано само АЛЕКСАНДРА ШИПЛИ. — Почука се на външната врата. Помислихме, че пак е някой репортер, така че не отворихме. А после Крисчън излезе да пуши и намери това на предната веранда.

— Благодаря, Келър.

— Няма нищо.

Той се поколеба. Тя се зачуди дали да не го пусне, но после си спомни за Питър, гаджето й в Кеймбридж. Спомни си и липсващия ръкопис.

— Лека нощ — каза и затвори вратата.

Взе плика, седна на леглото и го отвори под бледата светлина на лампата. Вътре имаше книга. Фолоус, първо издание на „Златното мълчание“. Тя се взря в снимката на Чарлз Ръдърфорд на задната корица.

„Какво е това?“

Отвори книгата и видя какво е.

Страниците бяха прецизно изрязани и в празното място бе поставен предмет с абсолютно същата форма. Обърна книгата и пистолетът тупна тежко в ръката й.

Вече имаше оръжие.

В сряда вечерта Алекс отиде на лекция, отвори екземпляра си на „Спиралата“ и намери вътре бележка. Беше написана на малко листче. „Питай го за Процедурата“, пишеше на листчето.

Къде си бе оставяла раницата без надзор? Върна се наум по всички места, по които бе ходила през деня: обядва в столовата в един с доктор Мю (Японската литература след Хирошима), следобед учи заедно с Луис Прайн в неговата стая в общежитието, два часа препрочита Фолоус в библиотеката „Фиск“. Някой се бе докопал до книгата й.

Огледа останалите, очите й се плъзнаха навсякъде из малката лекционна зала без прозорци. Когато погледът й стигна до катедрата, Алекс замръзна — Майкъл Танър се взираше право в нея.

За миг и двамата се правеха, че не се е случило нищо. Алекс усети ритъма на собственото си дишане и чу ускорения си пулс. Младежът не сваляше очи от нея.

„Ти ли го направи?“ , произнесе тя без глас, само с устни. Провери дали останалите са забелязали. Никой не й обръщаше внимание. Джейкъб Келър се смееше на някаква шега на Даниел Хейдън. Крисчън Кейн си дращеше зловещите разкази в червената си тетрадка.

Мелиса Лий си четеше домашното. Алекс отново погледна към Танър и видя, че не е разбрал въпроса й. Гледаше я питащо, наведен напред.

„Ти ли сложи бележката в книгата ми?“

Но той й отвърна с въпрос. Алекс го прочете по устните му.

„Харесва ли ти курсът?“

Очите й инстинктивно се стрелнаха към монитора, но той беше черен.

„Не“ , отвърна тя.

„И на мен — каза той. — На никой не му харесва“.

На стената помръдна сянка и Майкъл бързо се извърна. Алекс също. Олдис вече се бе появил на екрана. Дали ги бе видял, докато си говорят?

Беше разчорлен, очите му бяха зачервени от умора. Яката на затворническата му униформа беше извъртяна и смачкана, сякаш някой от надзирателите го бе завлякъл за нея до стола. Имаше и още нещо, дори доста по-любопитно: изглеждаше по-близо до тях. Може би камерата се бе приближила до лицето му, може би стоманената маса беше бутната на метър напред. Каквато и да беше причината, нещо се бе променило. Професорът се бе превърнал във фокуса на помещението, в неговия абсолютен център. От ъгъла, близо до облицования със стиропор таван, ги гледаше червеното око на тяхната камера.

— Съжалявам — започна Олдис неуверено и задавено — за случилото се предната вечер, когато се видяхме. Пристъпите ми… ме връхлитат толкова внезапно, че не мога да направя нищо, за да ги спра. Като дете ги наричах фуги. Ужасно се срамувах от тях и другите деца ми се подиграваха. Бях момчето, което всеки миг ще избухне, бомбата със закъснител. Опитвах се да заключа пристъпите си вътре в себе си, да задържа мрака, който ме обгръщаше, като дъх. Моите фуги бяха стаи, из които се разхождах. Но това… — Той извърна поглед към невидимите за камерата стени, зад които бе затворен. — Това беше ужасно. — Всички бяха притихнали. Представяха си го онази вечер, когато лицето му се изкриви и едното му око се втурна напред, почти се сблъска с камерата и се впи в тях в последните няколко секунди, преди връзката да бъде прекъсната и екранът да почернее. Накрая Олдис се усмихна и махна вяло с ръка към обектива. — Но стига за това. Нека поговорим за онова, за което всъщност сме се събрали: Пол Фолоус. Кажете ми какво успяхте да откриете.