Уилл Лэвендер - Превъзходство

Алекс се замисли за вечерния курс, за задушната стая в мазето, която нямаше прозорци. За чувството, което я обземаше, когато Олдис се появеше на екрана.

— Да — каза накрая. — Мисля, че мога да си го представя.

— Оттук е лесно да разбереш как са се увлекли по това — продължи Фиск. — Имам предвид, че направо превъртели, изгубили всякаква собствена воля. И ако така наречените Айовци преди били просто любознателни, сега вече били напълно омагьосани от него. Той им станал не просто ментор, а духовен гуру.

— И започнали да търсят Фолоус?

Той кимна бавно.

— Станало по време на последната година от докторантурата на Ричард. Една вечер Лок се появил на срещата блед като мъртвец. Студентите разбрали, че нещо не е наред. Попитали какво е станало и той им разказал.

— И какво е станало? — попита Алекс. Изгаряше от интерес. Беше потънала в разказа на ректора.

— Самият Фолоус се бил свързал с Лок.

Долната й челюст увисна.

— Как така се свързал?

Фиск се наведе напред. По потното му чело бяха полепнали кичури от оредяващата му коса. Историята го беше изтощила.

— Писателят се обадил на професора по телефона. Казал му, че е чул за тяхната група и би искал лично да се запознае със студентите. Това, разбира се, си беше шокиращо още тогава. Фолоус вече бе започнал да набира популярност като отшелник, който не си показва носа и не дава интервюта. Фотографията на Чарлз Ръдърфорд на задната корица на „Спиралата“ вече бе поставена под съмнение. Когато човекът, който се представил за Фолоус, помолил за среща с професора и студентите… Е, това било достатъчно да изплаши Бей Лок до смърт.

— Решил, че нещо не се връзва.

— Точно така. А ти не би ли решила същото? Цели три години ровиш в някакъв роман, проучваш го дума по дума, вникваш в съдържанието му и изведнъж писателят отшелник иска да те види? Лок се страхувал. Признал на Ричард, че мъжът му прозвучал странно по телефона. Някак си отнесен. Не като жив човек, а като…

— Какво? — попита Алекс. Беше се изпотила, сърцето й биеше диво.

— Като запис — каза Фиск. — Като някаква машина.

— Господи!

— Да. Било доста обезпокоително. Почти всички Айовци отказали да отидат, въпреки че да се срещнат с Пол Фолоус… да обсъждат с него очи в очи „Спиралата“ надминавало и най-смелите им мечти.

— Ами професор Олдис? — попита тя. Макар и да не й се искаше, в този миг мислеше за професора като за студент — въздействащ, дори секси. Сигурно психиката му е била по-силна от фикс идеята, завладяла изследователите на Фолоус. Нещо се надигна в нея, някаква срамна енергия, която я задуши.

Фиск се усмихна.

— Разбира се, че вече знаеш отговора. Той бил единственият, който останал до Лок. Нищо не можело да разубеди Ричард. Много искал да отиде на срещата, каквито и рискове да криела тя. Уверен, сигурен в себе си и идеите си, че опасността… Е, просто не се замислял за нея. Само искал да стигне до дъното на издирването. Достатъчно дълго бил работил по романа с Лок и копнеел за отговори.

— И отишли ли на срещата?

Фиск мълчеше. Падаше мрак и всекидневната беше почти съвсем тъмна. Само малка лампа в ъгъла хвърляше бледа светлина.

— Това трябва да ви го разкаже самият Ричард.

— Доктор Фиск…

— Обещавам ти — каза той, — че ще научиш отговорите на тези въпроси. Или Ричард ще ти ги каже, или ти сама ще откриеш какво има в Хамлет.

Алекс отново се замисли за малкото градче в Айова.

— Значи Олдис ни води към Хамлет? Води мен, имам предвид. Това ли е целта на вечерния курс, да минем по неговите и на Лок стъпки и да открием това, което те не са успели?

Отначало Фиск мълчеше. Беше извърнал очи от нея, погледът му бе дистанциран и мрачен, лицето му — намръщено.

— Да — каза старецът. — Точно това е.

Този път Ричард Олдис я очакваше.

Беше отворил вино и сервирал безупречна вечеря от заешко и екзотични зеленчуци в порцеланови чинии върху снежнобяла покривка. От двете страни на малката кръгла маса бяха поставени два стола и през трепкащото пламъче на свещта Алекс видя как професорът й се усмихва в полумрака на малката кухня. До нейните прибори лежеше плик с надпис „За Александра“. Тя отказваше да го отвори.

— Горкият Майкъл Танър — каза той, когато седнаха.

— Все още разследват — каза Алекс. — Полицията наблюдава Сали, но не са я обвинили в нищо.

— Да не би да мислиш, че кротката Сали е убила съпруга си? — попита той направо. Разръчка заешкото с вилицата си и лицето му се разтегна в мъчителна усмивка.