Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Игра.

Това го каза Келър и никой не възрази. Не беше мистерия, както се казваше в наименованието на курса, а нещо доста по-сложно. Нещо, което зависеше от прищевките на самия Олдис.

— Точно така — обади се Даниел Хейдън. — Това е игра. И започва да става малко досадна, не мислите ли?

— Аз не съм съгласна.

В курса имаше само три момичета — Алекс, Лий и Сали Мичъл. Този път се обади Мичъл. Тиха, скромна девойка, която не изразяваше категорично мнението си като Алекс, нито беше скандална като Лий. Мичъл беше неоткритата звезда на английската катедра. Беше от Бърлингтън и също като Алекс беше белязана заради това. Но за разлика от Алекс, се движеше незабележимо из колежа, не ходеше на партита нито на спонтанните събирания на Франт Стрийт, които често организираха преподавателите по литература. В тази лекционна зала тя и Даниел Хейдън бяха най-енигматичните личности.

— И защо не ни кажете какво мислите за моите методи на преподаване, госпожице Мичъл? — попита Олдис. Беше плашещо спокоен.

— Мисля, че ако ни кажете, ще е прекалено… лесно — отвърна тя.

— Кой е съгласен с нея?

Олдис чакаше. Трима студенти вдигнаха ръка: Алекс, Луис Прайн и Франк Марсдън, актьорът на първия ред. Почти всички смятаха, че Марсдън умее напълно да се вживява в героите си на сцената — буквално се превръщаше в човека, когото играеше. Пак бе дошъл на лекцията направо от репетиции — беше с пълен грим, по очите му имаше тъмни сенки.

Олдис го огледа и попита:

— Харесва ли ви моят курс, господин Марсдън?

— Много даже.

— И какво точно ви харесва в него?

— Че се случват неочаквани неща. Че може да очакваме всичко.

Олдис, явно доволен от отговора, продължи:

— Господин Прайн?

— Да го наречем интрига — каза младежът.

Очите на Олдис се спряха върху Алекс.

— А вие, госпожице Шипли? И на вас ли ви харесва това преследване, в което ви въвличам?

Тя не знаеше как точно да му отговори. Дали й харесва? Това не беше точно думата, която би употребила.

— Аз… разбирам защо постъпвате по този начин — каза тя.

— Нима?

— Така мисля, да. Ако просто ни разкриете самоличността на Пол Фолоус, ако ни дадете информацията, която сте открили в „Рок Маунтин“, не само че ще е прекалено лесно за нас, но и няма да е правилно.

— Мисля, че много добре разбирате моите методи — каза Олдис. — Чаках дванайсет години, за да стигна дотук, и мисля, че мога да устискам още няколко седмици.

Изсмя се. Няколко души в залата направиха същото.

— Освен това не съм сигурен дали този, когото смятам за Пол Фолоус, е наистина той.

Студентите се разшумяха. Никой не знаеше как да приеме това изявление.

— Какво имате предвид? — попита Танър. — Мислех, че сте се добрали до нова информация, професоре. С която никой досега не е разполагал.

— Точно така — отвърна Олдис. — Но тук работим с вероятности. Уравнения с неизвестни. Може да достигнете до дъното на материята и да откриете, че моята информация е погрешна. Че този, когото съм смятал за Фолоус, изобщо не е той. Това се случва непрекъснато с изследователите на Фолоус. Смятам, че този път съм прав, но…

Незнайно защо това признание уплаши Алекс. Ужаси я. Как така не е сигурен?

— Има ли изобщо значение? — попита Мелиса Лий. Гледаше Олдис предизвикателно.

— Какво дали има значение, госпожице Лий?

— Дали ще бъде намерен Фолоус. Това ще промени ли света по някакъв начин? Ще означава ли нещо?

— Разбира се. Ще означава всичко.

Алекс кимна, после се усети. Не биваше да се доближава толкова до него. Би било много опасно да мине на негова страна, да създаде отношения с него. В ума й изплуваха вестникарските изрезки на ректора Фиск, мъртвите момичета, книгите…

Професорът продължи:

— Ако намерите Фолоус, ще разрешите една от най-великите световни…

И млъкна.

— Професоре? — обади се Хейдън.

Чу се сподавен звук и Олдис се хвърли напред върху масата, към мястото, където вероятно бе закрепена камерата. Бързината на това движение стресна Алекс. Брадичката на Олдис се удари в металния плот. Очите му се изцъклиха, после той изчезна от полезрението им, а камерата се разтресе. След малко обективът й се фокусира върху едното му око. Сякаш беше видял нещо, което не можеше да се опише с думи, нещо ужасно или красиво, чието значение не можеше да разбере.

— Аз… — почна той, останал без дъх, и млъкна.

Надзирателите се втурнаха напред. Лицата им както винаги не се виждаха, но единият се наведе и камерата го хвана. Широка челюст, рядка тридневна брада. Едното му трескаво око влезе в обектива. След това лицето му изчезна.